— В ъгъла седят две свободни. Върви, може да ти харесат.
Той ми кимна приятелски, аз взех чашата, хвърлих един долар на стойката и се насочих към отдалечения ъгъл на помещението. Там наистина седяха две куклички, само че вече бяха заети. Две жени, облечени в мъжки дрехи, ги забавляваха много по-добре, отколкото бих могъл да го направя аз.
Затова седнах сам на една маса до пианото и започнах да ги наблюдавам. Един от младежите се свлече от столчето пред бара и седна срещу мен със самодоволна усмивка.
— Барманът не е много свеж, не мислиш ли?
Измучах нещо неопределено и отпих от уискито.
Тези типове ми действаха на нервите.
— Нов си тука?
— Да.
— От града ли си?
— Да.
— А-а… — Той се намръщи. — Имаш среща, така ли?
Тоя май искаше юмрук в мутрата и точно щеше да си го получи, когато премислих и измърморих:
— Трябва да видя едно момче на име Мърей Кендид. Каза ми къде живее, но аз забравих.
— Мърей ли? Той е най-добрият ми приятел, но преди седмица пак се премести. Джорджи разправяше, че сега е някъде около магазина за хранителни стоки, на север, през два квартала. Отдавна ли го познаваш? Миналата седмица аз… Защо си отиваш… Ние още не…
Дори не се обърнах. Ако тази отрепка се помъкнеше след мен, здравата щеше да си изпати. Барманът ме погледна и промърмори, че тия гримираните пречат на бизнеса. Съгласих се.
Но момчето ми даде точен ориентир. Може би трябваше да го потупам по рамото. Това щеше да го направи щастлив.
Подкарах бавно по улицата, после обърнах и потеглих в обратната посока. В магазина беше тъмно. Пердетата на апартамента горе бяха спуснати. До тротоара видях няколко коли. Напъхах се между тях и изчаках двамата пешеходци да се изгубят в дъжда.
Трудно можех да избегна тичането. Пресякох улицата и побягнах към магазина и влязох във входа уж да запаля, но всъщност исках да се огледам. Нищо не се виждаше. Блъснах вратата и тя се отвори. На видно място висяха две пощенски кутии. На едната пишеше „Байл“. Това беше името, което висеше на табелата над магазина. Другата нямаше надпис и явно бе предназначена за горния апартамент.
Това трябваше да бъде.
След няколко минути очите ми привикнаха с тъмнината. Забелязах паянтова стълба, покрита с избелял килим. Мъчех се да се изкачвам безшумно, но въпреки това стъпалата под краката ми непрекъснато скърцаха. На тясната площадка на втория етаж видях разкривена врата с надпис „Байл“. Продължих нагоре, като опипвах с ръце стената. Тук стълбата беше по-нова и стъпалата не издаваха нито звук. Стигнах до целта и замрях, вслушвайки се в едва доловимия шум.
Вътре имаше някой. Някой, който се движеше меко и бързо.
Хванах бравата и я натиснах леко, докато езичето излезе съвсем безшумно от гнездото си. Пантите бяха смазани добре и вратата се отвори без звук. В антрето цареше пълен мрак. От стаята в дъното идваха приглушени шумове.
Когато вратата се отвори наполовина разопаковах моя 45-калибров и застанах мирно, за да видя какво ще стане. После нещо падна на земята и се счупи. Някой прошепна на някого да внимава в името на божията любов. Значи бяха двама.
След това другият каза:
— По дяволите, порязах си ръката!
Чу се шум от преместване на стол, после звук от счупена чаша.
Първият глас се обади:
— Не ти ли казах да внимаваш?
— Затваряй си плювалника и не ми казвай нищо.
Чух как някой къса плат, а след това до ушите ми стигна същият глас:
— Дявол да го вземе, не мога да се превържа! Ще трябва да изляза.
Той тръгна към мен, като се пазеше от мебелите. Притиснах се към стената. За миг човекът застина на прага. Тъмният му силует се очертаваше на още по-тъмния фон на вратата. Ръката му докосна шлифера ми и той отвори уста, за да нададе вик.
Ударих го по челото с дръжката на пистолета. Коленете му се подгънаха под тежестта на тялото. Срина се право в обятията ми, а главата му увисна на една страна. Чух как кръвта капе по пода. Всичко щеше да бъде добре, ако бях успял да пусна тихо тялото на земята, но то се извъртя в ръцете ми, от кобура падна пистолет и затрещя по паркета.
Вътре настъпи пълна тишина. Нищо, дори звукът от собственото му дишане. Затътрих крака и тихо изругах, сякаш съм се блъснал в стената.
— Рей… Ти ли си, Рей?
— Да, аз съм — отвърнах тихо.