— Вземи. За такси, бакшиши и за фотоапарата. Ако го намериш.
Лола пъхна парите в портмонето си.
— Майк, кажи ми честно — вярваш ли, че ще успеем?
— Това е единственият ни шанс. Нямаме за какво друго да се захванем.
— Тук ли ще бъдеш?
— Сигурно. Не знам.
Написах домашния си адрес, после този на офиса и след това прибавих телефона на Пат.
— Търси ме на тези места. Ако срещнеш затруднения, а аз не съм наблизо, обади се на Пат. Ясно ли е всичко?
Лола кимна.
— Струва ми се, че да. Няма ли вярната съпруга, която отива на работа, да получи целувка за сбогом от мързеливия си съпруг?
Хванах я за ръката и я притеглих към себе си, усещайки как по тялото ми се разлива приятен огън.
— Не искам да тръгвам — прошепна Лола. После се усмихна и ми махна от вратата.
Веднага след като излезе, аз отидох до телефона и набрах номера на офиса.
— Съжалявам, но мистър Хамър го няма в момента — отвърна Велда.
— А къде е?
— Не мога да ви кажа… Той… Майк! Къде си, по дяволите! Защо не се заемеш с нещо? Аз никога…
— По-спокойно, пиленце. Някой пита ли за мен?
— И още как! Не смогвам да отговоря на всички.
— Кой се е обаждал?
— Първо, някакъв човек, който пожела да остане анонимен. Според, него работата била твърде конфиденциална. Обеща да се обади по-късно. После двама евентуални клиенти. Обясних им, че си зает, но и двамата мислеха, че ще зарежеш останалите си задачи.
— Казаха ли си имената?
— Да. И двамата са Джонсън. Марк и Джоузеф Джонсън. Не са роднини.
Майк измърмори. Джонсън беше най-разпространеното име в телефонния указател.
— Кой още?
— Някакъв тип на име Коби Бенет. Измъчих се, докато запиша името му, защото беше изпаднал в истерия. Крещеше в слушалката, че му трябваш незабавно, но защо, не ми обясни. Не остави никакъв номер, но звъня още три пъти.
— Коби? Какво ли е искал? Не каза ли нещо, Велда?
— Не.
Добре, карай нататък.
— Мистър Бърин-Гроутин се обади. Искаше да разбере дали чекът му е постъпил навреме в банката. Казах му, че ще му се обадиш. Помоли ме да ти предам да не се притесняваш, ако всичко е наред.
— Нищо не е наред, но вече е трудно да се притеснявам. Стой до телефона, малката. Отговаряй в същия дух на всеки, който се обади. Запомни едно: изобщо не знаеш къде съм и не си чувала нищо за мен от вчера. Разбра ли?
— Да, но…
— Без „но“. Говори свободно само с Пат и с едно момиче на име Лола. Ако имат нещо за мен, опитай се да ме намериш вкъщи или тук.
Продиктувах й номера на Лола и изчаках да го запише.
— Майк… за какво е всичко това? Защо не можеш…
Вече ми беше омръзнало да повтарям.
— Мислят ме за умрял, Велда. Убиецът смята, че вече съм на оня свят.
— Майк!
— Не се вълнувай. Нямам и драскотина. Куршумът улучи пистолета. Между другото, трябва да си купя нов. Чао, малката, довиждане.
Затворих и седнах на края на стола, разтривайки лицето си с ръце. Коби Бенет е изпаднал в истерия и иска да ме види. Не казва за какво… Интересно, кой от всички, търсили ме по телефона, е бил убиецът, обадил се, за да се убеди, че съм прегърнал чемшира. Поне зная кой е Коби.
Надявах се, че ще успея да го открия.
Измачканият шлифер лежеше на стола, а костюмът висеше като торба без пистолета под мишницата. Кобурът запълваше празното пространство, но не можеше да замести патлака. Затворих вратата, слязох по стълбите и излязох на улицата.
На Девето авеню взех такси и се насочих към магазина за оръжие на Истсайд. Собственикът на магазина — съдейки по възрастта му — е стрелял с оръжие още в каменната ера. Без да задава въпроси, той прочете разрешителното ми, свери снимката с оригинала и кимна. Избрах си един пистолет 45-ти калибър и взех покупката си заедно с напомнянето да съобщя в полицията за промяната на номера на оръжието.
Почувствах се много по-добре, като излязох от магазина.
Ако слънцето си беше легнало да нанка, щях да открия Коби Бенет за броени минути. Но през деня това беше доста по-трудно. В един павилион за цигари на ъгъла развалих пари и се настаних в телефонната будка, звънейки по всички любими на Коби заведения. Беше изчезнал. Много хора искаха да разберат кой се обажда. „Приятел“ — отвръщах аз и затварях телефона.