— Те ме търсят, Майк. Успях да се скрия навреме.
— Кои са тези „те“?
— Виж кво, трябва да ми помогнеш. Господи, Майк, накиснах се заради теб, сега трябва да ме измъкнеш! Търсят ме, разбираш ли? Трябва да изчезна от града. — Той пъхна цигара в устата си и се опита да я запали. Успя на четвъртия път.
— Кой те търси? — повторих въпроса си.
Коби облиза устни. Рамото му се тресеше от нервни тикове и постоянно обръщаше глава към вратата, сякаш се ослушваше за нещо.
— Майк, някой те е видял с мен онази нощ. Слухът се разнесе наоколо и ми подпалиха чергата. Ще ме гръмнат.
Просто си седях и го гледах. Дръпна от цигарата, преди да я хвърли на протрития килим и да я размаже с пета.
— По дяволите, Майк, недей да седиш така, кажи нещо.
— Кой те търси?
Най-накрая думите ми стигнаха до съзнанието му. Краищата на устните му побеляха.
— Не знам. Не знам. Някой големец… Нещо се надига в града, нещо се готви… Не разбирам какво. Знам само едно: това е краят, защото са ме видели с теб. Какво да правя, Майк? Не мога да остана тук. Ти не ги познаваш. Те не пропускат.
Станах и се протегнах, като се опитах да му покажа, че всичко това ужасно ми е омръзнало.
— Не мога да ти дам никакъв съвет, Коби, докато не пропееш. Ако не искаш, върви по дяволите. Нека те спипат.
Той ме хвана за ръкава и увисна на него.
— Не, Майк, недей… Ще ти кажа каквото знам, само че не знам нищо. Само подочух нещо. Във връзка с Рижата. Заради теб си навлякох неприятности. Снощи видях в града едни големи момчета. Не бяха местни. Идвали са и преди, когато е имало неприятности. След посещението им няколко момчета изчезнаха. Ясно е защо са тук. Заради мен… и — може би — заради теб.
Малко по малко се оправяше.
— Продължавай, Коби.
— Рекетът е организиран, разбираш ли? Ние плащаме за сигурността си, и то доста. Не знам къде отиват мангизите, но докато си плащаме, всичко е наред. Докато си траем, не ни заплашва нищо. Но, дяволите да го вземат, ти се появи и някой е видял как си отварям устата и сега отново има маса неприятности, този път за мен.
— Как са разбрали какво си ми казал?
Лицето на Коби пребледня като на мъртвец.
— Кой го интересува какво съм ти казал? Някои момчета са като отрова и ти си един от тях, защото се занимаваш с онази, Рижата! Защо не пукна по-рано?!
Хванах го за ризата и го примъкнах към себе си.
— Затваряй си устата — процедих през стиснати зъби.
— О, Майк, нямах нищо предвид, честно. Само се опитвам да ти разкажа…
Пуснах го и той бързо се отдалечи, изтривайки с ръкав потта от челото си. В сълзата, която се търкулна по бузата му, проблесна искрица светлина.
— Не знам какво става, Майк. Не искам да умирам. Можеш ли да направиш нещо?
— Може би.
Коби ме погледна с надежда и облиза пресъхналите си устни.
— Да?
— Мисли, Коби, мисли. Мисли за момчетата, които си видял. Кои са те?
Бръчките по челото му станаха по-дълбоки.
— Твърди момчета. Носеха патлаци. Мисля, че са от Детройт.
— За кого работят?
— Навярно за този, който получава откупите.
— Имена, Коби.
Той безпомощно поклати глава.
— Аз съм дребна риба, Майк. Откъде да знам? Всяка седмица давам една четвърт от печалбата си на едно момче, което я предава по-нататък по веригата, докато стигне до върха. Дори не искам да знам. Аз… страхувам се, Майк. Ти си единственият, към когото мога да се обърна. Сега от мен ще бягат като от прокажен.
— Някой знае ли, че си тук?
— Никой.
— А собственичката?
— Не съм се представял. А и на нея й е все едно. Как ме откри, Майк?
— Не се вълнувай, твоите познати няма да използват този начин. Ето какво трябва да направиш. Стой мирно, не си подавай носа навън, дори на стълбите. Не се приближавай до прозореца, и вратата трябва да бъде заключена.
Коби ме хвана за ръката. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Имаш ли някакъв план? Мислиш ли, че мога да се измъкна?
— Ще видим… Имаш ли нещо за ядене?
— Консерви и две бутилки бира.
— Достатъчно е. Запомни следното: утре вечер, точно в девет и трийсет, трябва да излезеш оттук. Излез на улицата, завий надясно и върви така, сякаш нищо не се е случило, поздравявай когото искаш. Само че през цялото време се движи. Разбра ли?