По челото му избиха ситни капчици пот.
— Божичко, да не искаш да ме убият! Не мога да изляза оттук…
— Тогава ще те пречукат тук, ако преди това не пукнеш от глад.
— Не, Майк, нямам предвид това! Но да вървя по улицата! Боже!
— Съгласен ли си? Нямам време за губене, Коби.
Той се срина в креслото и покри лицето си с ръце.
Плаченето беше нещо лесно за Коби.
— Д-да. Да. В девет и трийсет — повтори той и вдигна бавно глава. Очите му бяха пълни със сълзи. — Какво си намислил? Можеш ли да ми кажеш?
— Не мога. Прави каквото ти казвам. Тогава ще успееш да изчезнеш от града и да отървеш кожата. Но искам да запомниш добре нещо.
— Какво?
— Не се… връщай… никога…
Оставих го с побеляло лице и треперещ. Когато вратата се затвори, го чух да хленчи отново.
Над града беше притъмняло. По небето се бяха струпали черни облаци. Преди да стигна до метрото, отново заваля. Влакът току-що беше тръгнал и през петте минути, с които разполагах, се обадих на Лола. Нямаше никой. Тогава се обадих в офиса и Велда ми съобщи, че денят е минал изключително спокойно. Трябваше да затворя, преди да започне да задава въпроси, защото влакът вече идваше.
На Петдесет и девета взех такси и стигнах до паркинга, където бях оставил колата си. Стори ми се, че срещу мен идва познат и се наведох сякаш завързвах връзките на обувките си. Въпреки всичко не ми беше приятно да се правя на умрял.
Вятърът се засили. Косите струи вода шибаха до болка лицето ми. Редките минувачи се мъчеха да спрат такситата, които профучаваха, и се криеха под стрехите на къщите. Всеки път, когато спирах на светофар, виждах размитите физиономии зад витрините на магазините. Гледаха потоците вода, които се изсипваха от небето, с празния поглед на обречени животни.
Мислех си дали Лола нямаше някакви неприятности. Дъждът можеше да попречи на издирванията на фотоапарата, а времето беше толкова ценно. Шибан фотоапарат! За какво изобщо е бил необходим на Рижата? Стоп! Лола спомена за работа в някакво фотоателие, Куик Пикс или нещо такова. Приближих до магазина, изчаках дъждът да поспре и разбутах тълпата, насъбрала се под навеса на входа.
Не открих в указателя нищо, което да прилича на Куик Пикс. Купих си цигари и попитах продавача дали няма стария манхатънски указател. Той поклати глава, но после замълча за момент и се мушна в задната стаичка. Върна се с един доста опърпан телефонен указател, покрит с прах.
— Обикновено си ги взимат обратно — обясни той, — но този са го забравили. Вчера случайно го видях на полицата.
Благодарих му и започнах да прелиствам. Ето го. Куик Пикс имаше телефон и адрес на Седмо авеню. Когато набрах номера, разнесе се пукане и от централата ме попитаха с кого искам да ме свържат. Дадох номера и ми казаха, че телефонът е бил изключен преди известно време.
Това беше всичко. Всъщност почти всичко. Може би ателието все още съществуваше, само че без телефон.
Като разбра, че пътувам към центъра, едно от момчетата ме помоли да го взема. Десет квартала не престана да дрънка, но аз изобщо не го чувах, докато не ме потупа по рамото, че иска да слезе на станцията на метрото. Спрях, той отвори вратата, благодари ми и се затича надолу по стълбите.
Отзад се разнесоха сърдити клаксони и предупредително изсвирване на полицейска пищялка. Върнах се в настоящето с псувня на устата и мравки по гърба, защото на масата до метрото бяха натрупани вечерните вестници и всеки от тях крещеше до небето, че полицията е започнала да прочиства основно града.
Някой беше проговорил.
Спирайки на поредния светофар, извиках на едно хлапе да ми донесе един вестник и му дадох един долар за труда. Да, ето: шапки, заглавия и подзаглавия. Полицията разполагала с информация за това, онова и не знам какво си, което градът едва ли е виждал някога.
Което беше великолепно. Точно това, от което прасето има нужда по Коледа. Пат сигурно се беше побъркал. Плъховете щяха да се разбягат. Дяволите да ги вземат тези вестници! Защо не могат да си траят?
Светна зелено и аз потеглих. Наложи се да заобиколя квартала, защото движението беше еднопосочно и да се вмъкна между някакъв кален камион и един олющен седан. Къщата, която търсех, се оказа стара и занемарена постройка със затворен магазин за платове на първия етаж. Отстрани имаше тесен вход със служебен асансьор в дъното и висящ на вратата надпис със свободните длъжности.