Позвъних. След минута се чу шум от асансьора. Отвори се някаква тясна врата и един младеж с едноседмична брада ме погледна с ревматични очи, очаквайки да кажа нещо.
— Къде мога да намеря пазача?
— Какфо искасе? — изфъфли той.
Измъкнах значката си и една монета и му позволих да ги види и двете.
— Частен детектив.
Той изплю в асансьорната шахта тютюна, който премяташе из устата си, и пъхна монетата в джоба си.
— Аз съм пазачът — отвърна той, този път съвсем ясно. — Слушам ви.
— Интересува ме ателие Куик Пикс. Било е регистрирано тук.
— А-а-а, но то беше отдавна… Вече стана година, откакто се преместиха.
— Никой ли няма сега?
— Не. Това място е много скапано. Кой идиот ще иска да вземе под наем помещение тук?! Може би някоя друга издънка като К. П. Мисля, че бяха еднодневка.
— Мога ли да огледам мястото?
— Разбира се. Да вървим.
Качихме се на четвъртия етаж. Тук пазачът спря, запали лампите и посочи към края на коридора.
— Стая 209.
Вратата не беше заключена. Там, където обикновено се намира лампата за нощно осветление, зееше кръгла дупка като око в череп. Пазачът направи някакъв фокус с шалтера и стаята се обля в светлина.
Вътре цареше истинска бъркотия. Някой се бе изнесъл оттук толкова бързо, сякаш дяволът го е гонел. На покрития с паяжина под се търкаляха киноленти и негативи. На прозорците нямаше пердета, но нямаше и нужда — толкова плътна беше мръсотията по тях. Единият край на стаята беше покрит с някога бял проявител.
Вдигнах няколко снимки и им хвърлих бегъл поглед. Двойки, разхождащи се под ръка, двойки на пейки в парка, двойки, които излизаха от театрите на Бродуей и щастливо се усмихваха. Върху гърбовете на снимките с молив бяха написани номера и бележки за фотографиите.
Страничната стена бе заета от стелаж с чекмеджета. На едно от тях пишеше „Н. Санфорд“ и моят интерес веднага нарасна. Вътре имаше квитанции и бележка с напомняне да се купят още филмови ленти. Изящен, точен почерк, твърде женствен. Навярно на Нанси. Взех бележката и я пъхнах в джоба си.
Пазачът стоеше до вратата и ме гледаше мълчаливо. Въздъхна няколко пъти и накрая измърмори:
— Знаете ли, тук изобщо не беше така, когато се изнесоха.
Застинах.
— Как така?
Той се изплю на пода.
— Дойдох да видя дали са оставили тапетите. Тогава боклукът беше подреден в ъгъла. А после някой го е разхвърлял.
— Кой е бил собственикът?
— Забравих му името — сви рамене той. — Добре се оправяше. Веднъж дойде с няколко нови коли. Каза, че се мести, и повече не го видяхме. Страшна стипца. Не бутна дори и цент.
— А хората, които работеха при него?
— По дяволите, нямаше. Когато дойдоха и разбраха, че е изчезнал, ужасно се разсмърдяха. Какво трябваше да направя, да им платя заплатите ли?
Задъвках една кибритена клечка, огледах стаята за последен път и излязох. Пазачът затвори вратата, отново се помота с превключвателя, после тръгна след мен към асансьора и слязохме заедно.
— Намерихте ли това, което искахте? — попита той.
— Всъщност нямах определена цел. Аз… проверявам собственика. Дължи известна сума и трябва да я прибера. За киноленти.
— Долу има още нещо. Едно от момчетата, които работеха там, ме попита дали тя може да остави някои неща. Съгласих се, когато тя ми бутна един долар.
— Тя?
— Да. Една такава, рижа… готино маце.
Той отново се изплю и показа кафявите си зъби. Плюнката залепна на стената.
— Четеш ли вестници? — попитах го аз.
— Понякога преглеждам карикатурите. Преди четири години си счупих очилата и все не мога да се наканя да си поръчам нови. Защо, какво е станало?
— Ами нищо. Дай да видим нещата долу.
Преди да беше намекнал, му дадох още една петарка и тя изчезна по същия начин в джоба му.
Слязохме в мазето. Въздухът беше влажен и пълен с прах. Почти като в моргата. Към всичко това можеше да се добави и непрекъснатото цвърчене на плъховете. Нямаше светлина, но момчето извади джобно фенерче и го запали. В тъмнината като мъниста заблестяха множество малки очички. По гърба ми полазиха мравки.