— Този е мъртъв. А мъжът до него е Фини Ласт.
Зениците й се разшириха бавно и невярващо. Тя поклати глава.
— Фини ли? Не може да бъде.
— Недей да спориш, милинка. Това е той. Снимката е направена по времето, когато е работил при мистър Бърин. Не бих могъл да сбъркам Зализания и след милион години.
Лола ме изгледа внимателно. После погледът й се отмести към снимката и тя отново поклати глава.
— Казва се Милър, Пол Милър. Той е един от онези, които… които снабдяват публичните домове с момичета.
— Какво-о-о?
— Точно така. Едно от момичетата ми го показа преди известно време. Работеше на Западното крайбрежие. Там ги намираше, а после ги препращаше в синдиката на изток. Сигурна съм, че е той.
„Добре, Фини — мислех си аз, — добре. Имал си представителна служба, за да прикриваш тъмните си игрички.“ Божичко, ако за това узнаеше мистър Бърин-Гроутин с неговата непорочна гордост, щеше да обеси Фини за палците! Погледнах снимката още веднъж и видях, че моят клиент дори нямаше и понятие за сцената, която се разиграваше зад гърба му. Снимката беше много добра. Четеше се дори надписът над вратата: Албино Клъб. Явно това беше любимото място на мистър Бърин. Той се канеше да изпие любимото си шери, докато на няколко крачки от него убийството беше вече задвижено.
— Познаваш ли този, уплашения?
— Да. Той управляваше някои публични домове. Намерили са го застрелян, така ли?
— Да. Убит. Цялата тази история отива много далеч.
Лола затвори очи и наклони глава. После въздъхна дълбоко и каза:
— На гърба има нещо.
Там имаше друг надпис: „Виж Т-9-20.“ Ако тирето между цифрите означаваше „до“, значи с тази снимка бяха свързани единайсет страници от някакво досие. Дали не бяха подробности от убийството на Ръс Бауен? Беше ли възможно Рижата да е знаела нещо повече за този случай от официалните власти? О, богове, ако това наистина беше така, нищо чудно, че Фини беше по петите й. Колко гледни точки можеше да има по този въпрос?
Не можах да открия нищо повече. Прегледах моята купчина още веднъж, но нито една от снимките не ми говореше нищо, така че си ги разменихме с Лола и започнахме отначало. Аз отново не открих нищо, но затова пък Лола отдели половин дузина снимки и ме посъветва да обърна внимание на жените. Бяха нейни бивши приятелки. Тя познаваше по физиономия и някои от мъжете, които не бяха случайни минувачи. Дрехите им бяха скъпи, на ръцете им блестяха големи пръстени.
На гърба на всичките имаше бележки, които насочваха към едно или друго досие. На шкафа за чинии имаше един плик и аз сложих снимките вътре и ги пъхнах в джоба си. Останалите захвърлих обратно в кутията и я изтиках настрана. Лола ме последва във всекидневната, наблюдавайки ме как кръстосвам стаята от единия ъгъл до другия. Когато тя ми протегна една запалена цигара, аз я поех машинално, дръпнах дълбоко и я смачках в една чиния.
Фини, Пол Милър. Дошъл е от Крайбрежието. Търсеше начин да се върне обратно на изток, без да събужда подозрения. Беше тясно свързан с рекета и можеше да действа под прикритието на представителността на старите, богати момчета. Фини преследваше Нанси и имаше за това основателна причина. Ако това беше шантаж, значи нещата отиваха твърде дълбоко. Не е била доволна от ролята си на примамка за богати непознати…
Спрях по средата на стаята, опитвайки се да позволя на идеята да проникне в съзнанието ми, но тя беше блокирана от хиляди други мисли. Тръснах глава, и поднових разходката си.
— Имам нужда от едно питие — казах аз.
— В къщата няма нищо — отвърна Лола.
Протегнах ръка към шапката си.
— Вземи си мантото. Излизаме.
— Нали беше умрял?
— Не чак толкова. Хайде.
Тя обу ботушки и облече шлифера си.
— Готова съм, Майк. Къде отиваме?
— Ще ти кажа, като стигнем.
Мислех за това през целия път до центъра. Лола се беше притиснала до мен и дори през дрехите усещах топлината на тялото й. Тя не искаше да отвлича вниманието ми и само от време на време повдигаше очи, облягаше глава на рамото ми и стискаше ръката ми. Не бих казал, че ми помагаше да се съсредоточа.
Дъждът бе покрил като сива пелена целия град и беше изгонил зрителите от гигантския колизеум. Само тигрите сновяха по улиците тази нощ. Празните таксита се носеха напред-назад в търсене на случайни минувачи.
Минахме покрай Зироу Зироу Клъб и Лола започна да се оглежда. Нямаше много неща за гледане. Неоновата реклама беше изключена, а заведението тънеше в тъмнина. Някой беше закачил едно „Затворено“ на вратата. Пат очевидно си беше плюл на ръцете. Завих на един полупразен паркинг и намерихме един бар с опушени от дима прозорци. Лола си поръча мартини, а аз — бира, но в заведението миришеше на уврели котки и ние си тръгнахме. Следващият бар беше на три пресечки по-надолу и ние влязохме в него, като се покатерихме на столчетата в самия край на стойката.