Няколко маси бяха заети от позакъснели обядващи. В ъгъла седяха шестима мъже с делови вид и обсъждаха някакъв проблем. Четиримата бармани зад дългия плот явно скучаеха и търкаха чашите, за да си уплътнят времето. Петият сипваше уиски на единствените двама шефове.
Лола се стегна и прошепна името ми. Разбрах какво я беше развълнувало. Един от мъжете до стойката беше Фини Ласт. Точно сега не се интересувах от него. До него стоеше младежът, когото бях пребил на паркинга. Онзи същият, който уж си беше загубил ключовете. Съвестта ми се облекчи, като видях смачкания му нос. Копелето е търсело пръстена.
Лола прочете мислите ми отново.
— Искаш да го поразтресеш ли?
Господи, не можех да си помисля за нещо друго, което да желаех повече. Щеше да се подмокри, ако ме видеше и разбереше за какво съм тук! И Фини Ласт, на една ръка разстояние! Момчето нямаше от какво да се страхува. Ченгетата не можеха да му предявят никакви обвинения. Абсолютно нищо. Ако нещо висеше на главата му, той беше единственият, който имаше представа къде да го намери. Освен мен.
Аз обаче бях мъртъв.
Не влязохме вътре. Взех си шапката от закачалката и избутах Лола навън. Поразеният портиер, събрал остатъците от самообладанието си, ни пожела вежливо лека нощ.
Излязохме на ъгъла на Бродуей. Настаних Лола в един вагон за кучета, който величествено се наричаше кафене, и хукнах да търся телефон.
Пат си беше у дома. Навярно току-що влизаше, защото гласът му звучеше запъхтяно от стълбите.
— Майк е. Току-що видях Фини Ласт в Албино Клъб с едно момче, което поразпънах преди време. Можеш ли да изпратиш някого да го следи. Бих се заел с това, но нямам време.
— Не се шегувай! — избухна Пат. — Ами че от два часа всички патрули на града го търсят под дърво и камък!
— Какво?
— Получих телеграма от Крайбрежието. Ласт се издирва от полицията за онова убийство. Отговаря на описанието във всяко отношение.
Нещо ме накара да попитам:
— За какво убийство става въпрос, Пат?
— Счупване на врат. Започнал е с нож, а когато го изпуснал, просто счупил врата на този, с когото се биел.
По гърба ми залазиха мравки. Нямаше никакво съмнение. Спомних си удара под ухото в тъмния проход. Фини владееше най-различни техники. Можеше да убива с пистолет или нож и със собствените си ръце, ако се наложеше.
— Албино Клъб, Пат. Знаеш го къде е. Каня се да се посъстезавам с патрулната кола и ако спечеля, ти ще поръчаш погребалната катафалка за Фини.
Затворих и си запробивах път между тълпата, която се беше насъбрала пред стойката. Не биваме да казвам на Лола, че се е случило нещо. Когато минах покрай нея, тя ме извика и се спусна след мен, като събори стола, но в това време бях вече изхвърчал на улицата и тичах така, както не бях тичал никога през живота си. Редките минувачи се махаха от пътя ми и зяпаха след мен с отворена уста.
Пистолетът ми беше в ръката, когато стигнах до ъгъла. В гърдите ми пулсираше огнено кълбо, което изтласкваше въздуха на бързи, горещи вълни. Можех да мисля само за едно: с какво удоволствие щях да забия дръжката на пистолета си в мутрата на Фини… От ъгъла се разнесе засилващият се вой на полицейска сирена, която още повече увеличи желанието ми да се озова там пръв.
И двамата загубихме. На жълтата светлина на уличните лампи видях как от тротоара се отлепва кола и когато стигнах до Албино Клъб, Фини Ласт и неговият приятел бяха изчезнали.
Веднага разбрах какво се бе случило. В бара имаше радио и Фини бе придумал бармана да го настрои на вълната на полицията, просто за майтап. Вероятно съдираше от смях шибаната си глава.
Глава XIII
Пат пристигна седем минути след патрулната кола. Лола вече бе дотичала и стоеше до мен. Едва дишаше. Както обикновено, наоколо беше пълно със зяпачи, които полицаите се опитваха да разпръснат.
— Забеляза ли номера на колата? — попита Пат.
Поклатих глава.
— Не. Видях само, че беше тъмна на цвят. Портиерът също не е видял нищо. По дяволите, това ме вбесява!
През кордона се промъкваше един репортер, но Пат каза сухо: