— Полицията ще направи официално изявление по-късно.
Репортерът не се задоволи с този отговор и започна да досажда на ченгетата, но те не знаеха нищо повече от това, че им бяха казали да отидат в Албино Клъб и да попречат на някого да избяга.
Смесих се с тълпата и Пат ме последва. Не биваше да предизвиквам съдбата. Мислеха ме за умрял и трябваше да се правя на такъв колкото може по-дълго. Облегнах се на калника на една кола, а Пат застана близо до мен. Появи се Лола и ме сграбчи за ръката.
— Как е, Пат?
— Не е добре. Притискат ме от всички страни и не зная как да се извъртя. Много е напечено. Някой е пуснал дявола в града. Навсякъде е пълно с журналисти, надушили сензация. Не мога да им дам никаква информация и те ми скачат. Вероятно утре ще има да ми отварят очите за значението на публичността.
В чертите на лицето му се четеше решимост. Пат можеше да престане да се съобразява с всичко. Беше дошло неговото време.
— Какво толкова сте направили?
Усмивката му не беше от най-приятните.
— Няколко обиска. Спомняш си какво каза веднъж за нещата, които полицията знае, но е принудена да си трае?
Аз кимнах.
— Използвах доброволци. Обискираха няколко дома в града и изкопаха материал, който може да те накара да опулиш очи. Сега разполагаме с конкретни имена и обвинения, които могат да бъдат прикачени към тях. Някои от хората, които пипнахме по време на акциите, се опитаха да подкупят служителите ми, но ще си го изкарат през носа.
— Братко!
— Те са наплашени, Майк. Не знаят какво имаме и какво нямаме и не смеят да рискуват.
В това нямаше нищо чудно.
Пат облиза пресъхналите си устни и замълча.
— Нанси е работила по някакъв план. Бил е малък хубав план, който — както мисля — е включвал и изнудване. Мисля, че дори се е стигнало по-далеч.
Погледнах Лола:
— След няколко дни ще мога да ти разкажа това-онова.
— Горките ми крачета ще трябва да извървят доста път — въздъхна Лола.
За какво намекваш? — попита Пат.
— Ще разбереш. Я ми кажи, готово ли е всичко за утре вечер?
Пат запали цигара и хвърли изгорялата клечка.
— Майк, започвам да се съмнявам кой всъщност ръководи моя отдел. Сигурен съм, че не съм аз — каза той, после се усмихна и продължи: — Да, готови сме.
Хората са подбрани, но не съм им съобщил задачата. Страхувам се от изтичане на информация.
— Добре. Те ще се опитат да задействат старите си връзки и като видят, че не става, ще извадят оръжието. Тогава ще ударим и те ще се окажат на клона, готови да паднат в мрежата. Междувременно трябва да сме внимателни. Играта е груба, Пат.
— Повече от груба. Градът е дяволски мръсен, особено ако погледнеш на някои места.
Размазах с пета фаса си.
— Толкова много говорят за римляните. Те само са хвърляли хората в дупки с лъвове. Тогава около лъвовете е имало плътна стена, така че те не са могли да излязат навън. А тук лъвовете са дори и на улицата и търсят човешко месо.
Тълпата вече беше оредяла, полицаите се бяха прибрали в колите, опитвайки се да се отърват от журналистите. Пристигна още една репортерска кола и от нея слязоха двама. Не исках да стоя повече тук. Твърде много хора ме познаваха, затова се сбогувах с Пат и двамата с Лола се затътрихме нагоре по улицата.
Закарах я до апартамента й и тя настоя да се кача за кафе, каквото никога през живота си не съм пил. В предутринния час, когато целият град спеше, тук бе тихо и спокойно. Улицата бе притихнала също. Дори случайният автомобилен клаксон звучеше нелепо в тази неестествена тишина.
Слабият шум от корабите по реката — тъмни силуети и мигащи светлинки — се разнасяше като ехо по каньоните на градските авенюта. Лола пусна радиото тихо, предаваха класически пиеси за пиано, и аз седях със затворени очи, заслушан и замислен, опитвайки си да си представя моята червенокоса като изнудвачка. Унесен в дрямка, мислех, че пръстите на Рижата докосват клавишите на пианото, докато аз я гледам одобрително, а умът ми беше изпълнен с мисли, които тя прочете и лицето й стана тъжно, по-тъжно от всичко, което бях виждал, след което обърна очи към мен и през тях ясно можех да видя добротата на душата й и разбрах, че не беше изнудвачка и че първото ми впечатление е било правилно; тя беше момиче, което се беше сблъскало лице в лице със съдбата и беше загубило, но, губейки, не беше загубила всичко, защото лицето й светеше със светлината на светостта, когато бях неин приятел, когато мислех, че лице като нейното можеше да се срещне само в църквата, когато се молиш или когато се жениш, светлина, която сега можех да видя, докато тя изпълняваше песента, която ми казваше, че аз съм неин приятел, а тя — мой, едно приятелство, което беше повече от приятелство, защото беше прераснало в доверие, и аз знаех, че е така, вярвах в него, исках го, защото в него имаше по-голяма преданост, отколкото очаквах или заслужавах, и аз исках да бъда достоен за него, но преди да успея да й кажа това, лицето на Фини Ласт изплува от мъглата зад клавиатурата, злобно, мълчаливо изричащо непристойни бележки и страшни заплахи, които унищожиха светостта на сцената, смачкаха я в калта, замърсявайки я с думи, които извикаха отново жестокостта и ужаса, които се бяха вселили в нас, преди да се срещнем, и аз не можех да направя нищо, защото краката ми бяха безсилни, а ръцете ми — сковани от някаква невидима сила, която беше подчинена на Фини и която нямаше да ме освободи, докато той не я убиеше и си тръгнеше със звънтящ из въздуха смях и злобната гримаса на лицето си, предизвиквайки ме да го последвам, докато аз не можех да му отговоря; всичко, което можех да направя, беше да стоя там и да гледам безжизненото тяло на моята червенокоса, фокусирайки погледа си върху ръцете й, с драскотините, оставени, когато той измъкваше пръстена й.