Лола каза:
— Кафето е готово, Майк?
Събудих се внезапно, краката и ръцете ми бяха отново свободни, но аз наполовина очаквах да видя изчезващия зад ъгъла Фини. Радиото продължаваше да свири, бездушна вещ в ъгъла с дълбок глас, който беше единственият звук в нощта.
— Мислеше ли, скъпи?
— Сънувах. — Взех чашата от подноса и тя ми сложи захар и мляко. — Понякога е приятно да сънуваш.
Тя изкриви устни.
— А понякога не — и ме целуна с очите си. — Напоследък моите сънища се промениха, Майк. Станаха по-приятни, отколкото бяха.
— Те са се превърнали в теб, Лола.
— Обичам те, Майк. Обективна съм, защото не мога да направя нищо. Това не е като първата любов. Това е просто факт. Дали съм влюбена в теб, или просто те обичам?
Тя пийна от кафето си и аз не отговорих. Тя и не чакаше отговор.
— Ти си великолепен, Майк. Би могло да се каже, че си грозен, ако разделим лицето ти на части и ги погледнем всяка поотделно. У теб има нещо брутално, което кара мъжете да те мразят. Но може би на жената е нужен звяр. Може би тя се нуждае от мъж, който умее да мрази и да убива, но е запазил добротата в сърцето си. Откога те познавам? Само от няколко дни? Достатъчно, за да те погледна и кажа, че те обичам, и ако нещата стояха по друг начин, щях да мечтая да ми кажеш същото. Но това е невъзможно и на мен ми е все едно. Само искам да го знаеш.
Лола стоеше тихо, притворила очи и аз видях съвършенството на тази жена. Разумът и тялото й бяха пречистени. В тях липсваше сковаващата душата мръсотия. Никога не я бях виждал такава: спокойна, безметежна и щастлива в своето нещастие. Лицето й излъчваше необичайна красота, косите й падаха като жив водопад на раменете, съживени от влагата на дъжда. Високите стегнати гърди, които не бяха подкрепяни от оковите на сутиена, примамваха като две красиви полусфери. Стомахът й се надигаше на вълни и изчезваше надолу между бедрата й, подчертаваше тяхната закръгленост и заедно оформяха контур, който беше мечта за художника.
Оставих чашата на края на масата и я загледах като хипнотизиран.
— Сякаш сме отдавна женени — продължи Лола. — Седим тук и се любуваме един на друг, а ни дели цяла стая.
Не беше трудно да се пресече една стая. Лола протегна ръце към мен, аз я вдигнах и я прегърнах, опиянен от меда на устните и от езика й — един топъл малък меч, който проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко.
Не исках да я пускам, но тя се изплъзна от прегръдката ми. Целуна ме леко по бузата, взе цигара от масата, накара ме да я взема и ми поднесе огънче. Пламъкът от кибритената клечка не беше по-силен от този в очите й. Той ми казваше да чакам, но не дълго. Тя духна клечката, целуна ме отново по бузата и изчезна в спалнята, горда и прекрасна.
Цигарата вече пареше пръстите ми, когато ме повика. Само една дума:
— Майк…
Захвърлих я все още горяща в пепелника. Последвах гласа й.
Лола стоеше по средата на стаята, в сянката на абажура, обърната с гръб към мен. Гледаше през отворения прозорец в нощната тишина и приличаше на някакво неземно творение на гениален скулптор. Толкова нежна и прекрасна бе позата й… Лекият ветрец нахлуваше в стаята и прозрачната коприна на нощницата плътно прилепваше към тялото й, подчертавайки всяка линия, всяка извивка.