— По дяволите! — извика Пат. — Насочете тези прожектори към тях, за да виждат какво правят.
Настъпи суматоха, към покрива запълзя сгъваема стълба. Пат ръководеше операцията с ясен глас, подсилван с енергични жестикулации.
Нямах повече работа тук. Проправих си път през тълпата и тръгнах по улицата. До тялото на убития се тълпяха зяпачи. Две палави момчета се мъчеха да се измъкнат от родителите си, за да видят по-отблизо убития.
Коби Бенет не се виждаше никакъв.
Глава XIV
Добре свършената работа винаги носи чувство на удовлетворение независимо дали си я свършил ти, или някой друг. Усещах чувство на гордост в себе си, когато се намърдах зад волана на бричката си, на особено задоволство, защото копелетата бяха загубили собствената си игра. Пуснах радиото в колата и се заслушах в новините. Минавах от станция на станция, но навсякъде предаваха едно и също. Новинарите си пъхаха носа навсякъде, за да измъкнат някаква нова информация. Разпръснати по целия град, твърдите момчета вероятно слушаха същото. Парите сега нямаха никакво значение, не и ако ченгетата продължаваха да играят по собствените си правила. Едно нещо е да прескочиш закона, но когато законът е по петите ти, ще трябва да помислиш два пъти, преди да предприемеш и най-малкото погрешно движение.
Да, тази нощ те нямаше да носят металните си усмивки. Лавината набираше сила. Неуверените бързаха да се качат на последния влак, за да бъдат на страната на победителите. Политическата несправедливост и дърпането на конци търпяха поражение. Знаех къде съм и това ме караше да се чувствам добре.
Пътят към центъра ме докара на два квартала от Суник Хаус и колкото и да беше късно, реших да спря и да се видя с клиента си. Старецът щеше да се зарадва, когато научи какво става. Щеше да разбере, че поне не е потрошил парите си напразно. Името на Бърин-Гроутин щеше да се помни още дълго дори и след като мраморната му гробница бъде разядена от пясъците на времето. Точно това искаше: да го помнят хората.
Приближих се до старата сграда от кафяв камък и завих към мястото за паркиране. Вкарах я наполовина и хвърлих ключовете от колата на момчето за повикване, което можеше да ми бъде баща. Докато влизах през главния вход, чух как двигателят на колата заработи. Почаках да чуя как старото момче блъска нещо, но очевидно той се справи.
Суник Хаус беше добре поддържана реликва от миналите времена, резервиран само за джентълмени. Тържествената тишина, която цареше сега, бе очевидно характерна за всяко време на денонощието. Във фоайето имаше плюш, позлата и кожи. Светлината от старинните, явно с антикварна стойност полилеи галеше стените, облицовани с ламперия от махагоново дърво. Големи картини по стената показваха града преди сто години, когато той все още е живеел спокойно и не е бил във война със самия себе си, а Суник Хаус е било име, което се е ползвало с чест и слава.
Попитах служителя на рецепцията дали мистър Бърин е в пансиона.
Той важно кимна с глава и смръщи вежди.
— Сигурен съм, че мистър Бърин не иска да го безпокоят, сър. Той отсяда тук твърде често и затова добре зная предпочитанията му.
— Възникнаха непредвидени обстоятелства, старче. Хайде, обади му се.
— Страхувам се, че точно сега, сър… Не мисля, че е уместно…
— А ако внезапно си пъхна пръстите в устата и започна да свиря, да тичам по стълбите и да крещя с все сила? Какво ще стане тогава?
Веждите му стигнаха чак до мястото, на което при по-младите хора расте коса. Той извъртя глава към стената, където друго старче дремеше в креслото.
— Ще бъда принуден да извикам хотелския детектив, сър!
Ухилих му се широко, пъхнах два пръста в устата, а с другата ръка посочих телефона и зачаках. Клеркът пребледня, почервеня, после пак пребледня. Не знаеше как да се справи със ситуацията, но очевидно реши, че е по-добре да обезпокои само един от гостите, отколкото всички.
Той натисна звънеца за вътрешна връзка и ме погледна нервно, натисна още няколко пъти, докато един глас изкрещя в ушите му да го оставят на мира.
— Извинете, сър… имате посетител. Той настоява да ви види. Каза, че е било много спешно.
Телефонът излая още веднъж и клеркът преглътна с мъка.
— Кажете му, че го търси Майк Хамър — подсказах аз.
Не беше лесно да бъде прекъсната тирадата на моя клиент. Накрая клеркът успя да се вреди.
— Тук е Майк Хамър, сър… мистър Хамър. Да, сър. Да. Той е тук. Много добре, сър, ще го пратя веднага.