— Ако бяхме успели да направим нещо за онова момиче…
— Нанси ли?
— Да. Умряла е толкова самотна… Но в края на краищата всеки сам избира своя житейски път. Ако наистина е така, както казвате, и е имала извънбрачно дете и е вървяла по пътя на греха, кой трябва да бъде винен? — Той поклати тъжно глава. — Ако са имали поне малко гордост… поне малка представа за чест, нямаше да се случи подобно нещо. Става въпрос не само за Нанси. Колко са такива като нея… Без съмнение това разследване ще разкрие много имена. Майк, имаше времена, когато мислех, че свръхразвитото ми чувство за гордост и чест не е нищо повече от детска суета, нещо, което аз можех да си позволя, но сега съм доволен, че имам тази гордост. Тя може да означава нещо, тази гордост, честта на семейството и собствеността. Сега мога да огледам имението си и да кажа: „Това е моя собственост, всичко съм постигнал със собствени усилия.“ Мога да правя планове за бъдещето, когато ще бъда само име и нищо повече, и да се гордея, че името ми ще се помни.
— Животът е сложно нещо, мистър Бърин. Не може да обвинявате тези деца за грешките, които са направили. Кой не прави грешки? Но не всеки се хваща в мрежата. А това е грубо, доста грубо.
Бутилката бе наполовина празна, когато погледнах часовника си и станах. Посегнах към шапката си, спомних си навреме за чека и го измъкнах.
— Късно е. Велда ще ме сдъвче.
— Приятно ми беше да поговоря с вас, Майк. Ще наминете ли утре? Искам да знам какво става. И ще внимавате, нали?
— Ще внимавам — казах аз.
На вратата си стиснахме ръцете и докато слизах по стълбата, чух как вратата се затвори. Клеркът стоеше на мястото си. Когато ме видя, притисна пръст към устните си, умолявайки ме да не вдигам шум, но аз, да ме вземат дяволите, не можех да не свиря. „Остана съвсем малко“ — помислих си, докато изкарвах колата от паркинга и навлизах в уличното движение.
Велда се беше отчаяла да ме чака. Забелязах я, когато пресичаше улицата пред Хакард Билдинг, размахвайки чадъра си като бастун.
— Някой май беше обещал да дойде след час и половина! — извика ядосано тя, като ме видя.
— Извинявай, сладур, но се замотах.
— Ти винаги се замотаваш.
Когато се ядосваше, ставаше дяволски симпатична.
Разписахме се в книгата за нощни посетители и съненият асансьорен оператор ни изкачи до нашия етаж. Велда ми хвърляше коси погледи, стараейки се да овладее любопитството си, но накрая не издържа и каза:
— Обикновено зная какво става, Майк.
Отвърнах й с най-голямата краткост, на която бях способен:
— Фотоапарат. Червенокосата е правела снимки.
— Естествено.
— Това не са били обикновени снимки. Те биха могли да бъдат използвани за шантаж. Трябва да е имала доста от тях. Заради това стана цялата бъркотия. На нас те ще ни трябват като доказателство.
— Аха.
Тя не разбра, но реши, че всичко е ясно. Знаех, че по-късно ще трябва да седна и да й обясня всичко подробно. По-късно. Не сега.
Стигнахме до офиса. Велда отключи с нейния ключ и запали лампата. Толкова отдавна не бях идвал тук, че стаята ми изглеждаше някак чужда. Докато Велда си оправяше косата пред огледалото, аз се приближих до бюрото.
— Къде е квитанцията, рожбо?
— Под носа ти.
— Не я виждам.
— О-о-ох. Ами че… — Погледът й се премести бавно от масата върху мен, зениците й бавно се разшириха. — Изчезнала е, Майк.
— Изчезнала! Не може да бъде!
— Много добре си спомням, че преди да изляза, я оставих на бюрото. Нещата ми винаги са подредени.
Велда замълча. Ръката й се отпусна върху тефтерчето, чиито листа бяха съвсем чисти. Лицето й бавно пребледняваше.
— Говори, де!
— Откъсната е страницата… онази, на която записах телефона и адреса на Лола.
— Господи!
Блъснах външната врата и я огледах на светло. Около ключалката блестяха дребни драскотини, оставени от отвертка. Навярно съм започнал да крещя, защото в ушите ми още звучеше силният вик, когато вече тичах по стълбите. Стъпалата подскачаха пред очите ми и се сливаха в гладък сив ред. Велда крещеше след мен, но аз не й обръщах внимание. Асансьорът поне беше там, където го оставихме, и операторът чакаше да ни свали долу.
Той позна, че бързам, затвори вратата и натисна копчето.
— Кой се е качвал днес? — попитах аз.
— Защо? Никой, доколкото ми е известно.