Пронизителният звън на тролея едва не ме накара да изпусна волана от ръцете си, но след това остана някъде назад и ние се носехме на запад. Дистанцията намаля на няколко ярда, след това на няколко фута. Знаех къде се мъчи да стигне — на Уестсайдската магистрала, — където можеше да развие по-висока скорост поради слабия трафик, надявайки се там да се спаси по този начин.
Нямаше да се изплъзне. Аз бях фигурата с черепа и косата. Под капака виеха и се напрягаха сто и четирийсет черни коня, а аз се смеех като луд, докато по бузите ми не започнаха да се стичат сълзи. Магистралата се появи внезапно и той се опита да излезе на нея, като натисна отчаяно спирачките. Колелата се плъзнаха с див писък по асфалта, колата се плъзна като шейна и връхлетя върху мантинелата. Чу се звук от удар на метал в метал. Парчета стъкло се разлетяха във всички страни. Колата се преобърна още веднъж и спря на колелата си. Трябваше да го заобиколя и скърцането на моите спирачки добави нови акорди към тази неземна симфония на разрухата.
Видях, че врата на другата кола се отвори с ритник. От нея изскочи Фини с пистолет в ръка, който тъкмо го обръщаше към мен. Хвърлих се на земята. Куршумът разкърти мантинелата зад гърба ми. Докато посягах към пистолета си, Фини хукна да бяга.
Бягай, Фини, бягай, докато сърцето ти не бъде готово да изскочи от гърдите и да се пръсне, и тогава ще се срутиш без дъх, няма да имаш сили дори да мръднеш, само ще виждаш приближаващата смърт. Бягай, бягай, бягай. Бягай. Слушай как краката зад теб също бягат, но малко по-бързо. Спри за миг и ще си мъртъв.
Той се обърна, стреля наслуки, но аз дори не си дадох труда да отговоря. В движенията му имаше страх, дива, неразумна паника, когато се насочи към някакъв склад, който тънеше в непрогледна тъмнина. Тъмнината беше като масивна стена, която се разтвори и го погълна, след това обгърна и мен, защото аз го последвах, без много да му мисля, абсолютна чернота, която хвърляше кадифено покривало на очите ти и те ослепяваше напълно.
Връхлетях върху купчина сандъци и замрях. В настъпилата тишина се разнесе шум от падащо тяло и се чу сподавена псувня. Исках да затворя очи. Струваше ми се, че очите ми горят и ще ме издадат в тъмнината. Предметите изплуваха бавно пред погледа ми. Забелязах огромна купчина от кутии и сандъци, стигаща до тавана. Между тях тъмнееха дълги проходи. Събух обувките си и тръгнах безшумно в мрака.
От другия край на помещението се чуваше силно дишане като на подгонено животно. Фини Ласт чакаше да стигна до зеещия проход, за да види тялото ми на синия фон на спящия град.
Побързай, помислих си аз, преди да е помъдрял. След минута щях да му помогна да стане по-умен. Ще разбере, че яростта е по-силна от разума. След това ще се убеди лично в това. Вървях покрай кутиите, надявайки се на късмета си да довърша всичко докрай. Намерих един проход, който водеше право към вратата, но Фини не беше там, където трябваше да бъде. Ритнах една щайга и веднага се дръпнах назад в укритието от масивни сандъци.
Имах късмет, защото Фини се беше проснал, на пода, затрупан с няколко щайги, и куршумът, който той изстреля през рамо, мина на няколко дюйма от главата ми.
Но аз го бях засякъл. Стрелях бързо иззад ъгъла и го чух да лази по-нататък. Може би си мислеше, че е застрахован, защото нито един от нас не можеше да поеме риска да излезе пръв на открито.
Пръстите ми затърсиха дръжките на щайгите, които бяха подредени във висока редица. Намерих ги. Започнах да се изкачвам бавно и тихо по грубите щайги. Трески се забиваха под кожата ми, пирони разкъсваха дрехите ми и аз внимателно се освобождавах от тях. И котка не би могла да се движи по-тихо.
Най-горният ред образуваше нещо като платформа и аз запълзях по нея, инч след инч мозъкът ми преценяваше разстоянието. Когато погледнах от ръба, видях ръката на Фини с пистолета да се движи бавно нагоре-надолу по тясната ивица. Пръстът му беше на спусъка, готов да натисне.
Наведох се и изстрелях един куршум точно по средата на тази проклета ръка и скочих точно когато той се размърда от болка и излезе от укритието си. Ударих Фини с крака в раменете. Той се задави от собствения си вик и телата ни се сплетоха в кълбо, търкалящо се по прашния под.