Навитият килим, който някога е покривал пода, лежеше в дъното без етикет и аз го разгънах, за да не оставям следи в прахоляка. И открих това, което търсех. Беше дипломатическо куфарче, на което пишеше „Нанси Санфорд“ и което се отвори при първия опит.
С чувство на благоговение вдигнах капака и видях какво има вътре. Вече не се срамувах за Нанси. Срамувах се от самия себе си, защото я бях заподозрял в шантаж. В куфарчето се криеше смисълът на нейния живот — пълно експозе на целия рекет, подкрепено със записки, документи, снимки, които нямаха никакво значение в момента, но щяха да имат, когато се проучеха обстоятелно. Имена и познати лица. Нещо повече от прости общински съветници. Нещо повече от прости предприемачи. Много повече. Нишката водеше към Сити Хол. Парк авеню щеше да се сгърчи от удара. Но много по-важна беше механиката на рекета, старателно изложена и подредена в отделни папки, увеличените снимки на счетоводни книги, които щяха да заинтересуват полицията и данъчните инспектори, ясните доказателства на кого принадлежаха тези книги. Пълен комплект.
До ушите ми достигна слаб шум. Тихо драскане по метала. Затворих куфарчето, тръгнах по обратния път, като навих килима и го изследвах, доволен, че не съм оставил никакви следи. Затворих вратата и заключих вратата с катинара, а после духнах върху него от праха, натрупан по стените, като му върнах възрастта, която бях изтрил.
В коридора нахлу жълт сноп светлина и се задържа на стълбите. Промъкнах се в съседната спалня и пъхнах часовника си в джоба, за да не ме издаде светлината от циферблата.
Светлината надничаше в стаите, точно както бях правил и аз. По стълбите се разнесоха предпазливи стъпки. Който и да беше човекът, държащ фенерчето, той не търсеше напосоки.
Ухилих се доволно.
Светлината се появи отново на стълбите и в коридора се замятаха сенки, издавайки съскащ звук, който говореше за това, че идва от нафтов светилник. Тя се доближи до вратата на складовото помещение. Чу се въздишка. Човекът сложи фенера на пода, насочвайки лъча към катинара, и започна да си играе с ключалката.
Трябваше му много повече време, отколкото на мен. Но го отключи.
Като го чух да влиза в стаята, извадих желязото си. Звукът от стъпките ми се загуби в шума, който той вдигна, докато измъкваше и отваряше куфарчето. Беше твърде възбуден, за да използва шперц. Вместо това той го насили и издаде слаб възглас, когато видя съдържанието му.
— Мистър Бърин-Гроутин! — извиках аз.
Трябваше да си мълча и да застрелям копелето в гърба. Той се обърна невероятно бързо, събори лампата и в същото време стреля. Куршумът ме удари в гърдите и ме изхвърли в коридора, преди да успея да натисна спусъка. Друг се заби в крака ми.
— Върви по дяволите! — изкрещя той.
Затъркалях се по пода, стенейки от болка. Легнах по лице и натиснах спусъка няколко пъти, стреляйки в тъмнината.
Разнесе се ответен изстрел и куршумът се заби в стената над главата ми. Но този изстрел носеше смъртта в себе си. Лампата се беше преобърнала, разливайки нафтата по пода, която внезапно пламна точно пред лицето на Бърин. Видях очите му, безумни очи. Той беше застанал на четири крака, дърпайки се назад, заслепен за миг от светлината.
Трябваше да положа големи усилия, за да хвана пистолета и да се прицеля. Когато натиснах спусъка, откатът при изстрела съвсем го изби от ръката ми. Но това беше достатъчно. Куршумът четирийсет и пети калибър го улучи в бедрото и го отхвърли назад.
Всичко наоколо гореше, огнените езици погълнаха чаршафите, облизваха стените и се стремяха към тавана. Една кутия с боя и бутилка с разтворител изгърмяха една след друга, а на мен ми ставаше все по-трудно да чувствам нещо, дори горещината. Бърин застена в ъгъла и се надигна. Видя ме да лежа безпомощно на пода и ръката му се протегна към пистолета.
Готвеше се да ме пречука, ако това беше последното нещо, което трябваше да направи в живота си. И щеше да го стори, ако стената не беше цъфнала в дъжд от искри и започна да пада. Една от гредите загуби опората си от ръждясали гвоздеи и рухна като гигантски смърч, приковавайки към пода проклетия убиец.