Пъхнах вестника в джоба си и тръгнах към колата си. Такситата и товарните камиони задръстваха пътя и когато свих към Трето авеню, беше почти шест часът. Доста бързо открих снощното заведение. Имаше дори и свободно място за паркиране. Влязох вътре и се покатерих на столчето пред бара, като оставих небрежно вестника до себе си така, че да се вижда снимката. Дребния носеше супа и сухари на някакъв безделник. Все още не ме беше забелязал.
Когато ме видя — пребледня и изглежда не можеше да отлепи поглед от лицето ми.
— Кво искаш? — проломоти той.
— Яйца. Бекон с яйца. И кафе.
Той тръгна заднишком към шубера и започна да лови яйца в кошницата. Едно яйце падна и се размаза по пода, но Дребния сякаш не го забеляза. Затова пък безделникът така изпръхтя, че супата изхвърча през носа му. Зад фурната имаше стоманен рефлектор, в който на два пъти улових погледа на Дребния. Шпатулата, с която си служеше, бе достатъчно голяма, за да побере цяла торта, но той все не можеше да се справи с яйцето. Успя чак на третия път.
Дребния трепереше ужасно. Не му стана по-добре, когато помести вестника, за да сложи чинията, и видя снимката на Рижата.
— Пържените яйца имат едно огромно предимство — казах аз. — Трудно могат да бъдат изпортени дори от един некадърник. — Дребния просто ме зяпаше. — Да, яйцата са си яйца. Понякога обаче ти попадат и развалени. Направо полудявам, когато държа развалено яйце. Чупил ли си някога развалено яйце? Издават страшен звук и миришат адски. Развалените яйца са истинска отрова.
Бях на средата на яденето, когато Дребния каза:
— Какво искате от мен, мистър?
— Ти ще ми кажеш.
— Полицай ли сте?
И двамата погледнахме едновременно към вестника.
— Имам значка и… желязо.
— Частно ченге? — Той ставаше доста груб.
Оставих вилицата и го погледнах. Когато се налага, мога да придам доста мръснишки израз на лицето си.
— Не ме предизвиквай, дребен, че мутричката ти ще стане на кайма. Колкото повече си мисля за това, толкова повече ми харесва тази идея. Името ми е Майк Хамър… Сигурно си го чувал. Обичам да си имам работа с разумни момчета.
Вдигнах вестника и посочих с пръст въпроса, написан под снимката. Дребосъка отлично разбираше, че не се шегувам. Бях подивял и той го знаеше. Беше уплашен до смърт, но продължаваше да вдига рамене.
— По дяволите, не знам коя е.
— Не беше за първи път тук. Престани да се правиш на луд.
— Добре де, идваше от време на време. Понякога се опитваше да хване някого, но аз я гонех. За мен и останалите беше просто Рижата. Това е всичко, което знам за нея.
— Счупи рекорда по лъгане, дребен.
Устните му се дръпнаха отново над зъбите.
— Копеле такова.
Хванах го за яката на ризата и го заврях в стойката.
— Когато някой се окаже забъркан в каша, понякога може да ходи право, след като излезе от нея. Но понякога не може. Сигурен съм, че ако ченгетата решат да се поровят малко тук, задникът ти ще лъсне и ще им трябва цяла седмица, за да те извадят от реката.
— Честно, Майк, не знам нищо за дамата. Бих ти казал, ако знаех. Аз съм хрисим човек и не искам да се забърквам в разни каши. Що не ме оставиш на мира?
— Миналата нощ тук имаше един бабаит, Фини Ласт. Често ли идва?
Дребния облиза нервно дебелите си устни.
— По дяволите, може би два пъти. Кълна се. Идваше заради червенокосата. Дори не ядеше тук. Пусни ме, моля те.
Разхлабих хватката.
— Разбира се, приятел, ще те пусна — казах и хвърлих върху стойката половин долар. Дребния се зарадва, че може да отиде до касата и да бъде по-далеч от мен. Слязох от столчето и се изправих пред него. — Ако разбера, че си премълчал нещо, ще имаш посетители. В красива синя униформа. Но според мен ще имат затруднения, тъй като ще ти бъде трудно да им обясниш всичко без зъби.
Вече бях до вратата, когато ме повика:
— Ей, Майк!
Обърнах се.
— Според мен… според мен тя живееше някъде наблизо. Струва ми се, в съседния квартал на север оттук.
Не дочака отговор. Имаше доста работа по изтриването на яйцата от пода.