Том Кланси
Буферна зона
ПРОЛОГ
Трета база Сиячин, Кашмир
Сряда, 05:42
Майор Дев Пюри не можеше да заспи. Още не беше свикнал с походните легла, използвани от индийската армия в полева обстановка. Нито с разредения въздух в планините. Нито пък с тишината. Около казармите в Удхампур, където беше служил преди това, се носеше непрекъснатият шум на камиони, автомобили, войници и всевъзможни дейности. Тишината тук му напомняше за болница. Или морга.
Вместо да спи, Пюри облече маслиненозелената си униформа и уви около главата си червения тюрбан. Излезе от палатката и се запъти към фронтовите окопи. Зад него вече се издигаше пълният диск на утринното слънце. Той отправи поглед към яркия оранжев блясък, който пропълзя през долината и плавно обля притихналата демилитаризирана зона. Намираше се на най-крехката бариера в най-опасното място на земята.
Тук, в подножието на кашмирските Хималаи, човешкият живот беше в постоянна опасност. По принцип го застрашаваха екстремалните атмосферни условия и стръмните урви. По-топлите, ниски хълмове гъмжаха от смъртоносни кралски кобри и човек трябваше да бъде непрекъснато нащрек за дебнещата в гъстите храсталаци нажа-нажа или така наречената индийска кобра. В риск се намираше и животът на всеки, закъснял дори и със секунда да размаже пренасящия най-различни болести комар или отровния кафяв паяк. Надвисналата опасност беше още по-сериозна на няколко мили по на север, на суровия глетчер Сиячин. Там, по отвесните, ослепително бели склонове, въздухът едва стигаше, за да крепи човешкия живот. Лавините и минусовите температури представляваха всекидневно изпитание за патрулиращите пехотинци.
И все пак не природните заплахи превръщаха мястото в най-опасното кътче на света. Всички тези опасности не бяха нищо в сравнение с начина, по който хората се застрашаваха едни други. И това не зависеше от астрономическото време или годишния сезон. Опасността беше постоянна, във всяка минута на всеки час, във всеки един ден от последните почти шестдесет години.
Пюри застана на алуминиевата стълба в окопа, чиито ламаринени стени отдавна бяха ръждясали. Точно срещу него бяха наредени пясъчни торби, високи пет стъпки. Бяха защитени с бодлива тел, опъната на стоманени стълбове. Отдясно на около тридесет фута се намираше малък часови пост — обикновен дървен навес, издигнат зад пясъчните торби. Покривът му беше замаскиран с кълчища и клонки. Пак на дясно, на около четиридесет фута разстояние, се виждаше друг такъв пост.
На сто и двадесет ярда пред него, право на запад, имаше почти идентичен пакистански окоп.
Офицерът бавно бръкна в джоба на панталоните си и извади кесия гутка или тютюн за дъвчене. Резките движения не се препоръчваха на подобни места, защото не беше трудно да се изтълкуват като посягане за оръжие. Той мушна късче тютюн в устата си. На войниците не се позволяваше да пушат, тъй като запалената цигара можеше да издаде позициите на разузнавателна група или патрул.
Дъвчейки с наслада, Пюри наблюдаваше ескадроните черни мухи, които започваха собствената си сутрешна обиколка. Търсеха изпражнения от червени катерици, диви кози и други животинки, обхождащи района преди зазоряване. Беше ранна зима. Пюри беше дочул как през лятото насекомите стават толкова много, че приличат на черни облаци дим, надвиснали ниско над скалите и шубраците.
Майорът се запита дали ще е жив, за да ги види. Само през последните седмици бяха загинали хиляди мъже и от двете страни. Изглеждаше неизбежно — повече от един милион фанатизирани бойци стояха един срещу друг, разделяни единствено от твърде тясната, дълга двеста мили „контролирана зона“. Майор Пюри виждаше някои от войниците през песъчливата ивица земя между окопите. Лицата им бяха покрити с черни муселинови кърпи, които ги предпазваха от свирепите западни ветрове. Но очите им пламтяха от омраза, запалена в душите им още през осми век. Точно тогава индусите и мюсюлманите се бяха сблъскали за пръв път помежду си в този район. Древните фермери и търговци грабнали оръжия, за да се бият за търговски пътища, земи и права над водата и, разбира се, за идеологията си. Борбата станала дори по-ожесточена през 1947, когато Великобритания изоставила империята си на субконтинента. Британците предоставили на враждуващите индуси и мюсюлмани техни собствени държави — Индия и Пакистан. Това разделение поставило под индийско владение Кашмир, район с преобладаващо мюсюлманско население. От този момент нататък пакистанците считали индийците за окупатори на Кашмир. Военните действия станали почти постоянни, докато двете страни се биели за онова, което се превърнало в символичното сърце на конфликта.