— Ще повярваш ли на онова, което ти кажат? — попита Худ.
Този отговор очевидно изненада Хърбърт. Той замълча.
— Помисли логически за това, Боб — продължи Худ. — Ако групата наистина се е разделила, частите й едва ли желаят да попаднат на индийски военен отряд. Това означава, че ще поемат през глетчера и именно там ще имат най-голяма нужда от помощта на Майк. Ако не тръгне натам още сега, вероятността да ги настигне е твърде нищожна.
— „Ако“ — каза Хърбърт. — „Ще“. „Може би“. Твърде много предположения и догадки, Пол. Ужасно много.
— Така е — съгласи се Худ. — А Барбара Фокс току-що отново ме нахока, задето съм дал зелена светлина на мисията без достатъчно информация. Може и да е права. Ядрената война е доста сериозно нещо. Но точно сега целта ни е пределно ясна. Ключовият човек не е Майк, а онова момиче от Каргил. А мисията е да бъде закарана в безопасност до Пакистан. Ако на глетчера има втора група пакистанци, не можем да си позволим Майк да бъде в долината или да се опитва да ги догони. Той е най-силното ни, може би единственото ни предимство. Нуждаем се от него в центъра на играта.
— Добре, Пол — примири се Хърбърт. — Ти решаваш. Ще помоля Брет да предаде заповедите ти на Майк.
— Благодаря — отвърна Худ.
— Но категорично не съм съгласен с теб — остро добави Хърбърт. — Стомахът ми не ми казва нищо, защото не може. Вързал се е на огромен, проклет възел. Но мозъкът ми подшушва, че се нуждаем от повече време и информация, за да оценим правилно ситуацията, преди да изпратим Майк на глетчера.
След тези думи Хърбърт затвори.
Пол Худ бавно върна слушалката на мястото й. После се обърна към компютъра си и затвори картата на Хималаите. Пусна програмата, която получаваше директни данни от НРС.
Сателитът „Омником“ тъкмо приключваше с рефокусирането и екранът започна да се изпълва с изображението на голи кафеникаво-бели скали. Худ напрегна уморените си очи, докато пикселите изпълваха картината. Точно сега искаше да е там, с Майк Роджърс. Цялата организация стоеше плътно зад гърба на генерала, хората се молеха за него, а в зависимост от развоя на събитията в края на деня щяха да изпитат или прилив на гордост, или смъртен ужас.
Но в момента, в който тази мисъл пропълзя в съзнанието му, други две веднага я изхвърлиха оттам. Първо, той нямаше право да мисли за себе си. Не и след саможертвата на Ударния отряд, не и при рисковете, които Майк Роджърс, Брет Огъст и останалите поемаха.
Второ, той беше длъжен да завърши операцията. И имаше само един начин да го направи.
С по-голяма решителност от тази на хората, които я бяха започнали.
42.
Великата хималайска верига
Четвъртък, 18:42
Брет Огъст беше станал войник по две напълно различни причини.
Едната беше желанието му да пази стабилността на страната си. Когато беше в шести клас, Огъст четеше за държави като Англия и Италия, които бяха губили войни. Младият американец не можеше да си представи как би могъл да произнася Клетвата за вярност всяка сутрин, знаейки, че Съединените щати са били побеждавани или тъпкани от вражески ботуш.
Другата причина Брет Огъст да стане войник беше страстта му към приключенията. Като дете беше израснал с всички каубойски филми и военни предавания по телевизията, както и с купища комикси. Любимите му игри бяха да строи снежни крепости през зимата и къщички сред дърветата през лятото. Последните внимателно сглобяваше от клоните на тополите, които растяха в задния им двор. Двамата с Майк Роджърс се сменяха кой да бъде полковник Тадеуш Герхарт във Форт Ръсел и Уилям Барет Травис край францисканската мисия в Тексас. На Роджърс му допадаше ролята на млад офицер, който пада в драматична битка с далеч по-многочислен неприятел.
Реалността на всичко, което Огъст беше очаквал, беше различна от начина, по който си го беше представял.
Най-голямата заплаха за Съединените щати не идваше отвъд границите, а се зараждаше в техните рамки. Видя това, когато се завърна от пленничеството във Виетнам. Не го чакаха никакви почести. Вместо това повечето му стари познати заклеймиха участието му в една неморална война. Получи укори и от някои военни среди заради намерението си да се върне и да довърши започнатата работа. Те искаха да бомбардират Конг, докато се предаде. Разнородното общество в Щатите беше достигнало своята точка на топене. Хората се биеха, вместо да се поучат от различията си.
Колкото до приключенията, в касапниците и пленничеството имаше храброст, но за сметка на това твърде малко драматизъм. Смъртта не беше значима и пищна, а грозна и самотна. Умиращите не отдаваха гордо чест пред знамената на Колорадо или Тексас, а крещяха от болка и оплакваха любимите си същества, останали далеч по родните места. Непрестанният страх за него самия и за приятелите му караше Огъст да изпитва единствено удовлетворение от всяко завръщане на патрула в базата.