Изведнъж сред ледения дъжд се появи тъмна фигура. Беше по-тъмна от околността, обляна в кехлибарените лъчи на залязващото слънце. Изглежда, не носеше оръжие, макар че падащата тъмнина не позволяваше да се види със сигурност.
Огъст направи знак на Мюзикънт, който кимна утвърдително.
За полковника останалият свят, бъдещето и философията изчезнаха. Сега имаше само една мисъл в съзнанието си.
Да оцелее.
43.
Великата хималайска верига
Четвъртък, 18:57
Шараб беше изгубила всякаква представа за времето. Знаеше, че вървят от часове, но нямаше представа за точния им брой. Мускулите на бедрата й пламтяха от усилното изкачване, а целите й стъпала бяха покрити с мазоли. Всяка стъпка пораждаше гореща, раздираща болка. Шараб не знаеше още колко ще издържи. Със сигурност беше невъзможно да стигнат до мястото, където предполагаха, че е разположена индийската армия. Трябваше да намери някакъв начин да забавят врага оттук.
Мъжете зад нея не се справяха по-добре. Бяха захвърлили фенерчетата и по-тежките оръжия. Освен това бяха изоставили и повечето от експлозивите, с които планираха да привлекат вниманието на индийските войници. Изядоха всичката храна, за да не трябва да я носят. Водата беше замръзнала в манерките им, затова захвърлиха и тях. Когато бяха жадни, просто отчупваха някоя ледена висулка. Целият им багаж се състоеше от една пушка и две шепи патрони, пистолети за всеки от тях и два допълнителни пълнителя. Ако към тях се беше запътила армия, Шараб знаеше, че не бяха способни да я победят. Всичко, на което се надяваше, беше да отвлече вниманието на враговете и да ги забави достатъчно, за да даде шанс на американеца, Нанда и останалите да се доберат до Пакистан.
Оцеляването им също ставаше все по-малко вероятно. Ако не ги убиеха индийците, тогава природата щеше да го стори.
Сега вече Шараб дори се питаше дали изобщо ще открият тази неуловима индийска армия. Малко по-рано бяха чули нещо като артилерийски огън. Тя се запита дали елитният американски отряд не се е приземил и не е влязъл в престрелка с враговете. Надяваше се да не е така. Последното нещо, което желаеше, беше индийците да се върнат към контролираната зона. Това само щеше да накара военните да изпратят подкрепления. От друга страна, щеше да бъде добре, ако някои от американците бяха успели да се приземят. Със сигурност щяха да се възползват от помощта им при битката с индийците.
За съжаление Шараб нямаше как да разбере какво се беше случило. Радиото, с което беше комуникирала с Вашингтон, тежеше твърде много и тя беше принудена да го изостави.
Вятърът навяваше ледени частици, които се набиха във вълнената й качулка. Черепът й отдавна беше вцепенен от студа, а мократа й от пот коса беше замръзнала. Тежестта на качулката държеше главата й приведена напред. Това беше хубаво. Предпазваше очите и бузите й от ужилванията на миниатюрните ледени куршуми.
Шараб опипваше пътя си напред, използвайки скалите за опора. Али вървеше точно зад нея, стиснал ръба на анорака й. От време на време мъжът спираше или се спъваше и тя усещаше рязкото му подръпване. Хасан беше зад Али. Шараб знаеше, че той е още там, защото го чуваше как се моли.
Скалната тераса се разшири и Шараб долови друг звук. В началото й прозвуча като внезапно усилване на рева на вятъра. Но след това го чу отново, този път по-високо. Не беше вятърът. Някой крещеше.
Шараб спря и вдигна поглед. Закри очи с ръка и се взря в полумрака.
Младата жена видя огромен камък и нещо едро, което се движеше от дясната му страна. Шараб не можеше да различи какво беше то. Отново върна в съзнанието си дочутия рев. Азиатските черни мечки и елените не живееха на такава височина. Може би беше диво прасе или коза.
Или може би беше човек.
Нещото отново изрева. Шараб свали качулката си и обърна дясното си ухо към камъка. Едновременно с това свали едната си ръкавица, мушна я в левия си джоб и извади пистолета си.
— Кой си ти? — изкрещя фигурата.
Шараб отстъпи назад.
— Кой пита? — изкрещя в отговор тя. Жената се изненада от усилието, което й беше необходимо, за да изкрещи. Сърцето й ускори ритъма си. Студеният въздух накара гласа й да прозвучи глухо.
— Ние сме с мъжа, който се присъедини към групата ви по-рано — отвърна мъжът. — Къде е той?