Офицерът по охраната прехвърли Плъмър на изпълнителния секретар на посланика. Младият мъж любезно се усмихна и поведе Плъмър към офиса на Симатна. Беловласият посланик стана от бюрото си, за да посрещне новодошлия. Носеше кафяв костюм и бледожълта вратовръзка. Шестдесет и три годишният посланик беше бивш фронтовак. И двете му бузи носеха белега от куршум, който беше минал през цялата му челюст. Освен това беше разузнавателен експерт и преподавател по политика и политическа социология в университета „Куейд-Е-Азам“ в Исламабад, преди да поеме функцията на представител на своята нация във Вашингтон, столицата на Америка. Той топло поздрави политическия съветник на Оперативния център.
Плъмър не беше казал на Симатна защо иска да се срещне с него, само му беше съобщил, че е спешно.
Мъжете се настаниха в модерните фотьойли, подредени край прозорците на кабинета. Дебелото бронирано стъкло заглушаваше гласовете им. Плъмър започна разказа си с усещането, че звучи заговорнически.
Докато Плъмър говореше, слабото лице на посланика остана сериозно, но безизразно. Той се наведе напред, като слушаше госта си, без да го прекъсва. Плъмър му разказа за операцията на Ударния отряд от самото й започване до настоящото развитие и за опасенията на Худ по отношение действията на индийските Специални гранични сили. Когато Плъмър приключи, посланикът се облегна назад.
— Разочарован съм, че не сте се обърнали към нас за информация относно ядреното положение в Кашмир — каза посланикът.
— Не искахме да се възползваме от приятелството ви — отвърна Плъмър. — То означава много за нас.
— Разбирам съображенията ви — леко се усмихна посланикът. — Но дойдохте при мен сега.
— Така е — кимна Плъмър. — Дойдох за вашия съвет, вашата увереност, вашето търпение и най-вече за вашето доверие. Вярваме, че имаме добри шансове да установим контрол над ситуацията, но следващите часове ще бъдат изключително тежки.
— Да, човек би могъл да опише възможността за ядрена война с тези думи — тихо каза посланикът. — Вашите войници са били изключително смели, за да скочат по този начин над планините. А оцелелите членове ми вдъхват надежда. Нациите не са монолитни и това важи дори за Индия и Пакистан. Когато хората се грижат един за друг, могат да бъдат постигнати велики неща.
— Двамата с Пол Худ споделяме вашия оптимизъм — каза Плъмър.
— Дори и в този момент?
— Особено в този момент — отвърна Плъмър.
По време на разговора Плъмър наблюдаваше тъмните очи на посланика. Умът на Симатна беше някъде другаде. Плъмър се разтревожи, че посланикът възнамерява да предупреди правителството си.
Посланикът се надигна.
— Господин Плъмър, ще ме извините ли за няколко минутки?
Плъмър също се изправи.
— Господин посланик, има и още нещо.
— Какво?
— Не желая да ви притискам, сър, но искам да се уверя, че съм ви изяснил добре ситуацията — каза Плъмър. — От жизненоважно значение е правителството ви да не предприема каквито и да било мерки, докато нашите хора са в планините и имат шанс да измъкнат индийката.
— Да, достатъчно ясно го казахте — отвърна посланикът.
— Съществува реалната опасност дори и една изпусната дума да превърне всичко това в кошмар — добави Плъмър.
— Съгласен съм — увери го Симатна. Високият пакистанец се усмихна едва забележимо и се запъти към вратата.
— Господин посланик, моля да ми кажете какво възнамерявате да направите — помоли го Плъмър. Американецът щеше да се почувства доста глупаво, ако Симатна отиваше да изпие два аспирина или да посети тоалетната. Но Плъмър трябваше да знае.
— Възнамерявам да направя нещо, което ще изисква и вашата помощ — отвърна Симатна.
— Разбира се — каза Плъмър. — Какво мога да направя?
Посланикът отвори вратата и погледна назад.
— Трябва да ми дадете онова, което току-що поискахте от мен.
— С удоволствие — увери го Плъмър. — Само кажете какво е?
Докато чакаше, политическият съветник превърташе в главата си разговора на бързи обороти, опитвайки се да си спомни какво, по дяволите, беше поискал от посланика.