— Няма да успеем с тази скорост — каза Фрайдей.
— Ще успеем — отвърна тя.
— Не и навреме — настоя Фрайдей. Не знаеше това със сигурност. Но категоричният му тон щеше да я убеди, че е истина.
Нанда не отвърна.
— Ако някоя от страните удари с ядрени ракети в планините, глетчерът ще се превърне в сладководно езеро — изтъкна Фрайдей. — Нека да оставим Самуел с дядо ти. Ти ще дойдеш с мен. Когато стигнем Пакистан, ще им изпратим помощ.
— Да оставя дядо ми с един от онези, които ни държаха затворници? — възкликна тя. — Не мога да се доверя на такъв човек.
— Обстоятелствата се промениха — опита се да я убеди Фрайдей. — Самуел иска да спаси народа си. А това означава, че трябва да пази дядо ти.
Младата жена продължи да помага на дядо си да се придвижва. Фрайдей не виждаше изражението й в тъмното. Но чуваше как краката на фермера се влачат по леда. Звукът направо го вбесяваше.
— Нанда, необходимо ми е твоето съдействие — наблегна Фрайдей.
— Аз ти съдействам — безизразно отговори тя.
— Ти не разбираш — каза Фрайдей. — Нямаме и представа какво се случва по света. Трябва да те преведем през контролираната зона възможно най-бързо.
Нанда спря. Каза на дядо си да си почине за минутка. Фермерът с благодарност се свлече на колене, а жената дръпна Фрайдей настрани. Американецът каза на Самуел да продължи напред. Фрайдей щеше да го открие по светлината от фенерчето.
— Ако оставим терориста и дядо ми тук, никой няма да се върне за тях — каза Нанда. — Познавам този граничен район. Ще има огромно напрежение и от двете страни на глетчера. Никой няма да пожелае да направи излишни, провокативни военни ходове. Самуел ще го изостави.
— Ще изпратим цивилен хеликоптер. Американското посолство може да го уреди, и то бързо.
— Дотогава ще са мъртви. Дядо ми и сега е на ръба на силите си. Ако го изоставя, ще се предаде напълно.
— Нанда, ако не го изоставиш, две нации ще престанат да съществуват — изтъкна Фрайдей. — Ти изигра ключова роля във всичко това. Сега трябва да оправиш кашата.
Младата жена мълчеше. Фрайдей не виждаше лицето й в черната тъмнина, но чуваше дишането й. Беше по-бавно от преди. Нанда мислеше. Явно омекваше. Щеше да се съгласи.
— Добре — съгласи се тя. — Ще направя каквото искаш, но само ако ти останеш с дядо ми.
Това предложение свари Фрайдей неподготвен.
— Защо?
— Ти знаеш как да оцелееш тук — отвърна Нанда. Тя подчерта думите си, посочвайки незапалените факли, които Фрайдей носеше. — Мисля, че видях малка долина на запад. Ти ще успееш да го свалиш дотам в тъмното, ще намериш подслон, топлина и вода. Обещай ми, че ще се погрижиш за него, и ще тръгна със Самуел.
Потта по лицето на американеца започваше да замръзва. Усещането беше странно — сякаш по кожата му засъхваше восък. Вътрешността на бедрата му беше ожулена, а белите дробове го боляха при всяка глътка леденостуден въздух. Колкото по-дълго стоеше тук, толкова по-ясно осъзнаваше колко уязвими са телата им. Съвсем лесно можеха да останат неподвижни минутка по-дълго и да умрат.
Фрайдей остави двете факли на земята и свали ръкавицата от дясната си ръка. Изстърга с нокти замръзналата пот от челото и бузите си. После мушна ръка в джоба на палтото си. Нанда беше трофеят на Фрайдей. Той нямаше никакво намерение да я оставя, нито пък да слуша нечии нареждания.
Извади пистолета от джоба си. Нанда не можеше да го види, нито знаеше какво възнамерява да направи. Ако пуснеше един куршум в главата на фермера, Нанда нямаше да има друг избор, освен да продължи напред, пък било то и само за да го изправи пред правосъдието. Фрайдей, разбира се, щеше да твърди, че Апу е бил разстроен, задето ги задържа. Опитал се да сграбчи пистолета, за да сложи край на собствения си живот. Последвало боричкане. Пистолетът гръмнал.
Фрайдей се поколеба. Съществуваше вероятност изстрелът да привлече вниманието на индийските войници от контролираната зона. Но наоколо имаше множество върхове и ледени долини, които щяха да направят невъзможно определянето на посоката на звука. А пък същите тези върхове бяха достатъчно далече и шумът едва ли щеше да предизвика свличане на скална маса и лавини. Особено ако изстрелът беше заглушен с дебелия анорак на мъртвеца.
Фрайдей заобиколи Нанда.
— Добре — решително каза той. — Ще се погрижа за дядо ти.
48.
Вашингтон
Четвъртък, 13:28
Рон Плъмър не беше търпелив човек. И това му беше помагало през цялата му кариера.
Офицерите от разузнаването и правителствените съветници не можеха да си позволят търпение. Те трябваше да имат буден мозък и ненаситно въображение. В противен случай нямаше как да мотивират хората си или себе си да погледнат отвъд очевидното, вместо да приемат безизходното положение. Освен това трябваше да притежават самоконтрол. Способността да изглеждат спокойни, дори и когато не бяха.