— Ако изобщо тръгнем — отбеляза Фрайдей.
— Приемам, че ще изпълниш заповедта така, както моите войници от Ударния отряд я изпълниха — каза полковникът. — Това е от мен.
Разговорът прекъсна. Фрайдей изключи телефона и го прибра. Арогантен кучи син.
В тъмнината се разнесе гласът на Нанда.
— Какво става? — попита тя.
Фрайдей остана клекнал. Запалената факла разтапяше леда до него, усещането за топлина беше много приятно. Жената очевидно не беше разбрала какво възнамерява да направи, преди телефонът му да започне да вибрира.
— Умниците от Вашингтон имат нов план, но не искат да ни кажат какъв е. Искат да отидем до едно място на картата и да чакаме инструкции.
Нанда се приближи.
— Какво място? — попита тя.
Фрайдей й показа.
— В средата на глетчера — отбеляза тя.
— Случайно да знаеш какво има там? — попита Фрайдей.
— Нямам представа — отвърна тя.
— Това не ми харесва — каза Фрайдей. — Дори не съм сигурен, че човекът на телефона беше полковник Огъст. Индийците може да са го заловили и да са го принудили да им даде кодирания номер.
— Не са го заловили — произнесе непознат глас в тъмнината.
Фрайдей и Нанда се стреснаха. Американецът сграбчи факлата и я поднесе наляво. От тази посока беше долетял гласът.
Към тях вървеше мъж. Беше облечен в бял зимен парашутен костюм и носеше екипировъчна жилетка на армията на Съединените щати. В ръката си държеше фенерче. Самуел вървеше след него. Фрайдей премести факлата в лявата си ръка. Плъзна дясната си ръка в джоба с пистолета и се изправи.
— Аз съм генерал Майк Роджърс от Ударния отряд — каза новодошлият. — Предполагам, че вие сте Фрайдей и госпожа Кумар.
— Да — отвърна жената.
Фрайдей не беше доволен от компанията. Първо, искаше да бъде сигурен, че мъжът наистина е този, за когото се представя. Фрайдей внимателно го огледа. Не приличаше на индиец. Освен това кожата на бузите и около очите му беше силно зачервена и разранена. Очевидно беше изминал дълъг път, преди да се добере дотук.
— Откъде знаеш, че мъжът, който се обади, е полковник Огъст? — настойчиво попита Фрайдей.
— Полковник Огъст прекара няколко години като гост на виетнамците — каза Роджърс. — Не им съобщи нищо от онова, което искаха да знаят. Нещата не са се променили. Той защо се свърза с теб?
— Вашингтон иска да отидем на позиция североизточно от тук, което означава да се отдалечим от контролираната зона — отвърна Фрайдей. — Но не ни казаха защо.
— Разбира се — каза Роджърс. — Ако бъдем заловени от враговете, няма да знаем накъде сме се запътили. — Той извади радиото си и го включи. Чуваше се само пращене. — Полковник Огъст как се свърза с теб?
— От сателитния до моя клетъчен телефон — отвърна Фрайдей.
— Умно — отбеляза Роджърс. — Той добре ли е?
Фрайдей кимна. Изобщо не му пукаше дали Огъст беше добре, стига да държеше индийците по-далече от пътя им.
Роджърс се приближи към Апу и му подаде ръка. Около краката на индиеца започваше да се събира вода.
— Предлагам да потегляме, преди да сме замръзнали — каза Роджърс.
— Така ли? — сопна се Фрайдей. — Значи си решил, че ще навлезем навътре в глетчера?
— Не аз. Вашингтон го реши — отвърна Роджърс. Помогна на Апу да се изправи на крака, като не изпускаше Фрайдей от очи.
— Въпреки че не знаем къде отиваме? — повтори Фрайдей.
— Точно заради това — каза Роджърс. — Щом пазят целта в тайна, значи е от изключителна важност.
Фрайдей не изрази несъгласие. Просто не вярваше, че хората във Вашингтон ще направят най-доброто за него. На всичкото отгоре ненавиждаше Роджърс. Никога не беше харесвал военните. Те бяха товарни животни, които очакваха, че всеки ще се подчинява на водача на кервана и ще се съобразява със собствения им животински дневен ред, дори и това да означаваше смърт в името на останалите. Вечно се дърпаха, вместо да съдействат за доброто на всички. Това не беше неговата игра. Именно по тази причина работеше сам. Сам човек винаги ще намери начин да оцелее, да преуспее.
Нанда и Самуел се приближиха към Апу и Роджърс. Ако индийката беше решила да продължи към контролираната зона, Фрайдей щеше да отиде с нея. Но тя се присъединяваше към Роджърс и Фрайдей нямаше друг избор, освен да тръгне с тях.
Засега.
Фрайдей изгаси факлата, като я опря в разтопения лед. Водата щеше да замръзне за секунди и той щеше лесно да отчупи леда, когато факлата му потрябваше отново.
Групата продължи напред по леда — Самуел водеше, а Роджърс и Нанда помагаха на Апу. Фрайдей държеше дясната си ръка в джоба, стиснал пистолета. Ако в определен момент развитието на нещата не му се понравеше, той бързо щеше да върне групата в първоначалния курс.