Въпреки че агентът на АНС говореше тихо, гласът му се понесе в околното безмълвие и ледения въздух. Роджърс беше сигурен, че Нанда го е чула.
— Аз не мисля така — отвърна Роджърс.
— Забавянето е показателно — продължи Фрайдей. — Колкото повече време губим, толкова повече отслабват силите ни и това ни бави допълнително.
— Тогава ти тръгвай напред — предложи Роджърс.
— Ще тръгна — каза той. — С Нанда. През границата.
— Не — категорично заяви Нанда.
— Не знам защо и двамата имате такова доверие на онези копелета във Вашингтон — продължи Фрайдей. — Сега се намираме най-близо до границата. Тя е само на някакви си двадесет или тридесет минути северно от тук. Войските вероятно са били изтеглени, за да захранят мястото на нападението.
— Част от тях да — съгласи се Роджърс. — Но не всички.
— Достатъчно — отвърна Фрайдей. — Много по-разумно би било да се насочим натам, вместо да вървим още час на североизток към Бог знае какво място.
— Не и според хората, на които докладваме — припомни му Роджърс.
— Те не са тук — рязко отвърна Фрайдей. — Не разполагат с достатъчно разузнавателни сведения. Не са на наше място.
— Те не са оперативен персонал — изтъкна Роджърс. — Това е едно от нещата, на които са ни обучавали.
— На сляпа, глупава лоялност? — попита Фрайдей. — Това също ли беше част от обучението ви, генерале?
— Не. На доверие — отвърна Роджърс. — Аз уважавам преценката на хората, с които работя.
— Може би затова накрая се озова в долина, обсипана с телата на мъртви войници — каза Фрайдей.
Майк Роджърс пропусна забележката покрай ушите си. Трябваше да го направи. Нямаше нито време, нито излишна енергия, за да счупи челюстта на Фрайдей.
Фрайдей продължи да крачи до Роджърс. Агентът на АНС поклати глава.
— Точно колко беди и нещастия трябва да сритат един военен по задника, за да го накарат да предприеме независими действия? — попита той. — Дявол да го вземе, Хърбърт дори не е висш офицер. Приемаш заповеди от един цивилен.
— А ти започваш да прекаляваш — каза Роджърс.
— Нека те попитам нещо — продължи Фрайдей. — Ако знаеше, че можеш да прекосиш контролираната зона и да заведеш Нанда на място, откъдето тя би могла да разпространи историята си, щеше ли да нарушиш инструкциите?
— Не — отвърна Роджърс.
— Защо?
— Защото може да съществува компонент, за който нямаме информация.
— Какъв?
— Пример ли искаш? — каза Роджърс. — Ти долетя дотук с индийски офицер, вместо да изчакаш нашето присъединяване към групата, а това беше против инструкциите. Е, мразиш да изпълняваш заповеди. Може би си просто вироглав. Или може би работиш за СГС. Може би, ако следваме твоя кратък маршрут до границата, накрая изобщо няма да стигнем до Пакистан.
— Възможно е — призна Фрайдей. — Тогава защо не те очистих още в долината? При това положение със сигурност щях да правя каквото си искам.
— Защото тогава Нанда щеше да осъзнае, че е мъртва — каза Роджърс.
— А можеш ли да гарантираш, че това няма да се случи, докато пълзите заедно по глетчера?
Роджърс не отвърна. Умът на Фрайдей беше по хирургически остър. Каквото и да кажеше генералът, то щеше да бъде изваяно така, че да подкрепи тезата на Фрайдей. И после щеше да бъде изстреляно обратно към него. Роджърс не искаше да прави нищо, което би подхранило съмнения в съзнанието на Нанда.
— Помисли за това — продължи Фрайдей. — Следваме указанията на бюрократите във Вашингтон, без да знаем къде отиваме, нито пък защо. Вървим през планините от часове, без храна и без почивка. Може би дори няма да достигнем целта, особено ако продължаваме да се носим едни други. Обмислял ли си възможността именно това да е планът?
— Господин Фрайдей, ако искаш да прекосиш контролираната зона, давай — каза Роджърс.
— Да, искам — отвърна Фрайдей. Наведе се към Роджърс. Погледна Нанда. — Ако тя дойде с мен, ще я заведа в Пакистан, където ще е в безопасност.
— Оставам с дядо ми — каза жената.
— Преди беше готова да го изоставиш — напомни й Фрайдей.
— Да, но това беше преди.
— Какво те накара да размислиш?
— Ти — отвърна Нанда. — Когато дядо ми беше коленичил и ти се приближи към него.
— Щях да му помогна.
— Не мисля така. Ти беше ядосан.
— Откъде знаеш? — попита той. — Не можеше да ме видиш…
— Можех да чуя стъпките ти върху леда — каза тя.
— Стъпките ми? — презрително възкликна Фрайдей.
— С дядо стояхме в спалнята и слушахме пакистанците от другата страна на вратата — каза Нанда. — Не можехме да чуем какво си говорят, но аз винаги знаех какво е настроението им от начина, по който стъпваха по дървения под. Бавно, бързо, леко, тежко, на пресекулки. Всяка крачка издаваше по нещо за чувствата на съответния човек.