Роджърс изчака, за да се увери, че хеликоптерът наистина си е отишъл. След няколко минути над глетчера се възцари тишина. Той плъзна оръжието в екипировъчната си жилетка, извади кибритените клечки от джоба на якето си и запали факлата. Държеше я пред себе си. Пламъкът приличаше на блещукаща оранжева сълза, капнала върху леда. Слабо осветяваше ледената стена. А заедно с нея — падналата факла и разпокъсания анорак.
— Благодаря ти, Апу, че ме спасяваш втори път — каза Роджърс.
После отдаде чест, обърна се и последва останалите на североизток.
55.
Вашингтон
Четвъртък, 16:30
Пол Худ видя как часът се смени на монитора на компютъра му.
— Обади се, Боб — каза той.
Боб Хърбърт и Лоуъл Кофи бяха в офиса заедно с Худ. Вратата беше затворена, а Бъгс Бенет не трябваше да ги прекъсва, освен ако не се обаждаше президентът или сенатор Фокс. Хърбърт вдигна монтирания към инвалидната му количка телефон, за да се обади на Брет Огъст. Кофи седеше в един кожен фотьойл точно до Хърбърт. Адвокатът щеше да остане с тях до края на мисията. Работата му беше да съветва Худ по отношение на всички международни легални въпроси, които можеха да изникнат. Кофи вече беше изразил пред Хърбърт силното си несъгласие с предложената идея. Американски военен офицер предвождаше екип, състоящ се от пакистански терорист, агент на АНС и двама индийци, равнозначни на заложници. И се бяха запътили към място, на което очевидно имаше пакистански силоз с ядрени ракети, намиращ се на оспорвана територия. Идеята, че това представляваше специален екип от съветници по сигурността към Обединените нации, не го удовлетворяваше.
Худ беше съгласен, че планът на посланик Симатна не е кой знае какво. За съжаление, това беше единственият план. Боб Хърбърт и Рон Плъмър подкрепяха напълно Худ в това отношение.
Номерът на сателитния телефон, който Хърбърт трябваше да избере, включваше не само самия номер, но и код за достъп до сателита. Това щеше да затрудни неимоверно всеки, който се опитваше да се свърже с този телефон или да го използва, в случай че го намери. Худ изчака Хърбърт да приключи с въвеждането на дългия номер.
Както и очакваше, Худ не беше получил обаждане нито от президента, нито от членовете на Конгресния комитет по разузнаването и контрола. Преди повече от час и половина Худ им беше изпратил резюме на плана по електронната поща. Според изпълнителните секретари на президент Лорънс и сенатор Фокс те все още „изучавали“ предложението на Оперативния център. След кратък, но бурен дебат с Кофи Худ реши да не споделя с президента и Фокс какъв тип пакистанско военно съоръжение ще посети Роджърс. Не искаше ЦРУ да мобилизира всичките си източници в региона, опитвайки се да открие какво има там. Кофи спореше, че сега, когато събитията бяха излезли от прекия им контрол, Худ имаше отговорността да предостави на разположение на президента всички факти и сведения. И след това президентът, а не Худ, щеше да реши дали да се обади на ЦРУ. Худ не беше съгласен. Той разполагаше единствено с думата на Симатна, че там някъде има ядрен силоз. Худ не искаше да дава основания за възможен пакистански заговор, като го прекарва през Белия дом и така придавайки му достоверност. Още повече, че новините за вероятен ядрен силоз можеха да предизвикат удар от страна на Индия, докато Роджърс беше там. Това също можеше да обслужи целите на Пакистан, вкарвайки насилствено Съединените щати в конфронтация с Индия.
Дори и с редактирания доклад, който беше представил, Худ не очакваше обаждане от президента или Фокс преди края на операцията. При провал те щяха да заявят, че Худ е действал самостоятелно. При успех на мисията щяха бързо да скочат на борда като руснаците, които обявиха война на Япония в изтичащите часове на Втората световна война.
След всичко, което беше направил, за да помогне на президента Лорънс, Пол Худ щеше да се зарадва на малко повече подкрепа. Но пък когато Худ спаси висшата администрация от опит за преврат, той просто вършеше работата си. Сега президентът изпълняваше собствените си задължения. Той печелеше време. Президентът Лорънс използваше забавянето, за да създаде буфер от правдоподобни опровержения. Така щеше да предпази Съединените щати от възможната международна реакция, ако ситуацията в Кашмир експлодираше. Изоставянето не беше лично. Само оставяше чувство, че е такова.