Худ не разполагаше с лукса на времето. Беше казал на Майк Роджърс, че Брет Огъст ще се свърже с него след два часа. Два часа бяха минали. Беше време за обаждането.
Директорът на Оперативния център рядко се беше чувствал така изолиран. Обикновено имаха подкрепата на друг оперативен персонал или международни организации като Интерпол или руския Оперативен център. Дори при ситуацията с терористите в сградата на Обединените нации Худ разчиташе на помощта на Държавния департамент. С изключение на фиктивната подкрепа на новия шеф на АНС и помощта на Стивън Вийнс от НРС, бяха напълно сами. Бяха сами и се опитваха да предотвратят ядрена война на другия край на света с един клетъчен телефон. Сега вече дори и Националната разузнавателна служба не беше способна да им помогне. Извисяващите се върхове над глетчера блокираха видимостта на сателита към по-голямата част от „игралното поле“, както експертите от разузнаването наричаха всеки активизиран район. Снежните бури пречеха на останалото. Вийнс дори не беше успял да потвърди дали на предоставените от пакистанския посланик координати има нещо друго освен тонове лед.
Хърбърт и Огъст не бяха разговаряли почти от час. Хърбърт не искаше да го разсейва. Худ се надяваше, че от другата страна на линията ще има човек, който да приеме обаждането.
Полковник Огъст отговори бързо. Хърбърт включи спикера. Гласът на полковника беше силен и ясен, с изключение на виещите ветрове около него.
Рон Плъмър и пакистанският посланик все още бяха на линията на Худ. Както беше обещал, Худ включи спикера и на този телефон.
— Полковник, тук съм заедно с Пол и Лоуъл Кофи — каза Хърбърт. — На другата линия са пакистанският посланик и Рон Плъмър. Всички телефони са с включени спикери.
— Разбрано — отвърна Огъст.
Сега вече Огъст беше предупреден да не споделя нищо, което би компрометирало целите или операциите на американската сигурност.
— Какво става там? — попита Хърбърт.
— Очевидно, нищо — каза Огъст.
— Съвсем нищо ли?
— Нямаме почти никаква видимост заради снежната буря и тъмнината — обясни Огъст. — Но индийците включват светлини от време на време и доколкото можем да забележим, в подножието на платото все още има около двеста войници. Видяхме ги, че се подготвят за изкачване, но преди около деветдесет минути просто спряха. Явно изчакват нещо.
— Подкрепления? — попита Хърбърт.
— Възможно е, сър — отвърна Огъст. — Забавянето може да е свързано и с атмосферните условия. Наоколо се разрази коварна снежна буря. Изкачването не би било лесно. Според Шараб ветровете обикновено замират едва преди зазоряване. Може би индийците чакат това. Когато вятърът намалее, може би ще извикат и въздушно подкрепление, подходящо за надморската височина. Или пък просто ни чакат да замръзнем.
— Заплашва ли ви непосредствена опасност? — попита Худ.
— Не, сър, няма данни за такава — информира го Огъст. — Ако не броим студа, всички сме добре.
— Надяваме се, че скоро ще можем да ви изтеглим — продължи Хърбърт. — Полковник, искаме да установите радиовръзка с Майк и неговия екип. Ако са пристигнали на посочените координати, но само ако са пристигнали на тези координати, кажете им, че се намират над пакистански подземен ядрен силоз. Съоръжението се управлява дистанционно и на територията му няма хора. Кажи им да не предприемат нищо и после ми се обади. Посланикът ще ни даде паролите, които ще позволят на екипа ни да проникне в силоза. Щом влязат, ще получат инструкции за достъп до видеоапаратурата, която пакистанските военни използват, за да наблюдават съоръжението.
— Разбрано — отвърна Огъст. — Ще се свържа с генерал Роджърс веднага.
— Уведоми ни, ако не са достигнали координатите, и освен това докладвай за състоянието на хората — добави Хърбърт.
Огъст потвърди, че ще го направи, а после затвори.
Худ не знаеше дали казаното до този момент от посланик Симатна беше истина. Но след като Хърбърт затвори, пакистанецът сподели нещо, с което и двамата се съгласиха.
— Полковникът — каза Симатна — е смел мъж.
56.
Глетчерът Сиячин
Петък, 02:07
Изтощени до смърт и премръзнали, Роджърс и екипът му се добраха до координатите, които Брет Огъст им беше съобщил.
Роджърс почти очакваше да открие някакъв временен пакистански аванпост. Може би няколко преносими ракетни установки, светлинни сигнали за кацането на хеликоптери, една-две войнишки бараки. Но грешеше. Вместо това те попаднаха на най-негостоприемното място, което бяха посещавали. Роджърс се почувства, сякаш е пристъпил в ледената епоха.