— И Пол помоли да се отбиеш при него, преди да тръгнеш — продължи Хърбърт. — В момента разговаря по телефона със сенатор Фокс и не иска да те изпусне.
Роджърс погледна часовника си.
— Сенатор Фокс е станала рано. Дали има някаква специална причина за това?
— Поне аз не знам за такава, макар че Пол не изглеждаше особено доволен — каза Хърбърт. — Сигурно му чете конско за атаката в ООН.
„Ако беше вярно, значи си имаше и предимство да си втори номер“, помисли си Роджърс. Поне не му се налагаше да понася тези глупости. Бяха постъпили съвсем правилно в ООН. Спасиха заложниците и убиха лошите.
— Вероятно ще ни трият сол, докато на генералния секретар не му писне — каза Роджърс.
— Сенатор Фокс става все по-добра в тия работи — каза Хърбърт. — Удря те по гърба с всички сили и казва на враговете ти, че те наказва. На приятелите ти каза, че те потупва по гърба. Само ти си знаеш какво е в действителност. Но както и да е. Пол ще се оправи с това. — Хърбърт протегна ръка. — Аз само исках да ти пожелая на добър час. Запътил си се към далечен, враждебен район.
Роджърс плесна протегнатата длан на приятеля си и се ухили.
— Знам. Аз пък съм далечен, враждебен тип. С Кашмир ще се разбираме чудесно.
Роджърс понечи да отдръпне ръката си. Хърбърт обаче я задържа.
— Има и още нещо — каза той.
— Какво? — попита Роджърс.
— Не мога да открия кой ще бъде свръзката ти там — отвърна Хърбърт.
— Ще ни посрещне един офицер от Националната гвардия по сигурността, капитан Прем Назир — каза Роджърс. — Това не е необичайно.
— За мен е — настоя Хърбърт. — Няколко обаждания, две-три обещания, малка обмяна на информация и обикновено получавам каквото искам. Проверявам хората, уверявам се, че не играят двойна игра. Но не и този път. Не мога да открия нищо дори за капитан Назир.
— Ако трябва да съм честен, дори се чувствам облекчен, че най-после имаме истинска сигурност — засмя се Роджърс.
— Истинска сигурност означава враговете да не знаят какво става — каза Хърбърт. — Тревожа се, когато нашите собствени хора не могат да ми кажат какво става.
— Не могат или не искат? — попита Роджърс.
— Не могат — каза Хърбърт.
— Защо не се обадиш на Мала Чатърджи? — предложи Роджърс. — Обзалагам се, че с удоволствие ще ти помогне.
— Не е смешно — отвърна Хърбърт.
Чатърджи беше младата индийка — генерален секретар на Обединените нации. Беше запалена пацифистка и най-гръмогласният критик на Оперативния център, особено на начина, по който бяха разрешили кризата.
— Вече говорих с моите хора в ЦРУ и в посолствата ни в Исламабад и Делхи — продължи Хърбърт. — Не знаят нищичко за операцията. Това е необичайно. А Агенцията за национална сигурност изобщо не държи нещата под контрол. Планът не е преминал обичайната ком-сим. Люис е твърде зает да разчиства собствения си двор и няма време за това.
— Знам — каза Роджърс.
„Обичайната ком-сим“ беше компютърна симулация, която пресъздаваше всеки разработен и одобрен план за полеви действия. Агенцията поръчител обикновено разиграваше симулации в продължение на дни, опитвайки се да открие пукнатини в плана, както и да подсигури поне няколко резервни варианта за агентите, които щяха да го изпълнят. Напоследък обаче Агенцията за национална сигурност беше разтърсена от оставката на директора Джак Фенуик. Това се случи след като Худ посочи Фенуик като един от конспираторите, целящи да свалят президента от поста му. Заместникът му, Ханк Люис, бивш сътрудник на президента и координатор на стратегическото планиране, беше зает да прочиства службата от привържениците на Фенуик.
— Всичко ще бъде наред — увери го Роджърс. — Във Виетнам всичките ми операции се крепяха на едното нищо.
— Да, но там поне знаеше кой е врагът — изтъкна Хърбърт. — Само те моля да поддържаш връзка с мен. Ако нещо ми се стори подозрително, искам да ти съобщя навреме.
— Добре — обеща Роджърс. Щяха да носят със себе си сателитен телефон. Този сигурен канал щеше да позволи на ударния отряд да се свързва с Оперативния център от всяка точка на земята.
Хърбърт си тръгна и генерал Роджърс прибра в багажа си необходимите му документи и дискети. Шумът в коридора нарастваше — служителите на Оперативния център вече пристигаха. Дневната смяна беше три пъти по-голяма от оскъдния нощен екип. Въпреки това Роджърс се почувства някак странно изолиран от цялата кипяща дейност. Не се дължеше само на концентрацията, която го обземаше преди мисия. Имаше нещо друго. Някаква предпазливост, сякаш вече се намираше на бойното поле. Във Вашингтон и околностите му това усещане не беше далече от истината.