— Пол, няма нужда да ми напомняш, че Ударният отряд е най-добрата бойна единица — каза Хърбърт. — Но ме тревожи скокът над Хималаите. Тревожа се от въпросителните и от факта, че ще трябва да се доверим на терористи. Тревожа се, че не разполагат с подкрепление и което е още по-лошо, че нямат стратегия за отстъпление.
— И аз се притеснявам за всички тези неща — отвърна Худ. — Но освен това осъзнавам, че нямаме други възможности.
Шефът на разузнаването замълча за момент. Настъпи неловка тишина. Худ имаше чувството, че Хърбърт го преценява.
Хърбърт явно беше усетил същото.
— Знам, че правим онова, което трябва — каза той. — Но това не означава, че трябва да го харесвам. — Гласът на Хърбърт вече не беше ядосан, нито предизвикателен. Звучеше някак примирено.
Хърбърт каза, че ще се обади на НРС, за да научи точното местонахождение на групата, а после ще се свърже с Ударния отряд, за да им предостави последна информация преди началото на операцията. Худ му благодари и затвори.
Директорът на Оперативния център разтърка очи. Хърбърт имаше своите лични демони, но Худ също имаше такива.
За разлика от шефа на разузнаването, Худ никога не беше рискувал живота си на боевата линия. Преди да приеме този пост, беше работил като кмет и финансист. И преди беше изпращал Ударния отряд на опасни мисии, но никога във въоръжен конфликт. Да направи такова нещо, му се струваше безотговорно, лицемерно, страхливо.
Но както Худ беше казал на Хърбърт, то беше и необходимо. Личните проблеми на Худ не можеха да повлияят на професионалните му решения. Той трябваше да бъде безпристрастен. Беше длъжен да е такъв — пред нацията и пред президента.
Худ престана да търка очите си. Беше уморен — и физически, и психически. А щом приключеше с това, трябваше да пристъпи към закриването на пресцентъра. За щастие, дотогава лесно щеше да сведе до минимум контактите си с Ан Ферис. Тъй като това беше военна акция, Худ я беше инструктирал да наложи пълно журналистическо затъмнение върху всички действия на Оперативния център до обяд. Тя трябваше да изключи всички телефони и компютри в отдела си. На служителите на пресцентъра беше забранено вдигат клетъчните си телефони. Запитвания, получени на главния номер на телефонната централа, щяха да останат без отговор. Самият Худ щеше да остане в „Танка“ заедно с Боб Хърбърт, Лиз Гордън и Лоуъл Кофи, докато кризата не бъдеше разрешена.
Чак след това Худ щеше да съобщи на Ан Ферис лошите новини и щеше да й отдаде цялото си внимание.
Дължеше й поне това.
35.
Великата хималайска верига
Четвъртък, 16:19
Парашутите марка „Меритс“ PF3000 бяха изработени от разнородна материя с нулева шупливост. Специално подбрани за индийската армия в този регион, те предоставяха на парашутиста максимален контрол над спускането. В случаи на внезапни въздушни течения материята запазваше формата и гъвкавостта си. Самите куполи бяха елипсовидни и промазани с восък. Тази форма позволяваше най-меките приземявания. Използвани първоначално за военните операции на френските военновъздушни сили, парашутите „Меритс“ осигуряваха и най-безопасните скокове за начинаещи парашутисти.
Парашутите бяха сгънати във високи контейнери „Атом Милениум“. Имаха класически, синтетични шнурове за отваряне и тесни нагръдни ремъци. Външната им страна беше специално олекотена. Тънките ремъци и лекото тегло щяха да позволят сравнителна свобода на войниците, в случай че бъдеха принудени да влязат в битка с враговете, преди да свалят раниците от гърбовете си. Освен това разполагаха и със система за моментален разпад, която се задействаше чрез издърпването на гумирана халка. Това позволяваше на парашута да се свие мигновено при приземяване в случай на силни наземни ветрове.
Роджърс и екипът му бяха извадили парашутите и ги бяха пакетирали отново. Прегледаха внимателно материята, както и вървите и халките. Беше очевидно, че някои елементи от индийската войска играеха двойна игра, затова Роджърс искаше да се увери, че екипировката не е била саботирана.
Облечени в белите зимни облекла „Новекс“, войниците се бяха струпали около люка, преди да се строят за скок. Членовете на екипа стояха приклекнали, за да пазят равновесие в тресящия се самолет. В допълнение към парашута си всеки командос носеше на хълбока си кобур с далекобоен деветмилиметров „Браунинг“, противокуршумна жилетка от „Кевлар“, кожени ръкавици и ботуши за катерене. Жилетките имаха странични джобове за фенерчета, сигнални ракети, ръчни гранати, допълнителни пълнители и карти. Преди да скочат във външната среда с поднулева температура, командосите щяха да си сложат респираторни маски. Тези маски покриваха цялото лице и включваха големи нечупливи, тъмни окуляри, които позволяваха широка видимост. Лекарят Уилям Мюзикънт носеше допълнителния товар на медицинския колан. Този удивително компактен прибор, изобретен от морските тюлени за употреба по време на „Пустинна буря“, му позволяваше да третира широка гама от наранявания, получени при битка или падане.