Хонда спря да кашля. Тежкото му дишане също изчезна. Цялото му тяло се отпусна.
— Свали жилетката му! — отново изкрещя Мюзикънт. После медикът посегна към медицинския колан и бръкна в един от джобовете му. Извади спринцовка и шишенце адреналин.
Полковник Огъст започна да разкопчава жилетката на Хонда. Когато се надвеси над ранения войник, той забеляза струя яркочервена кръв да се стича между краката на подофицера. Хонда очевидно губеше кръв много бързо, щом се беше събрала толкова ниско.
Огъст видя как кръвта запълзя към коленете на Хонда. Когато издърпа жилетката му, той откри, че вътрешността й е подгизнала от кръв. Шрапнелите от индийските снаряди бяха влезли през долната част на гърба му и бяха излезли през гърдите му. Хонда явно беше попаднал в самия епицентър на детонацията.
Мюзикънт клекна до Иши Хонда. Лекарят широко разтвори коленете си, за да заеме стабилна стойка до пациента. После отметна окървавената риза на Хонда и инжектира стимуланта директно в сърцето му. Огъст държеше ръката на радиооператора. Тя беше леденостудена и неподвижна. Кръвта продължаваше да се стича по скалата. Мюзикънт се отдръпна и изчака. Тялото на Хонда не отговаряше на лекарството. Лицето му беше пепеляво, но не само от студа. Полковникът и лекарят изчакаха още малко.
— Съжалявам — нежно каза Мюзикънт на мъртвия боец.
— Той беше добър войник и храбър съюзник — добави Огъст.
— Амин — отвърна Мюзикънт.
Чак сега Огъст осъзна колко здраво стискаше ръката на Хонда. Той внимателно отпусна хватката си. Огъст беше изгубил приятели във Виетнам. Тази емоционална територия му беше горчиво позната. Но досега никога не беше губил почти целия си отряд. За Огъст цялата тази загуба се олицетворяваше от неподвижното младо лице пред очите му.
Мюзикънт се надигна и прегледа ръката на Огъст. Огъст се учуди от топлината, която беше изпитвал в последните няколко минути. Но след приключването на драмата сърцето му успокояваше своя ход, притокът на кръвта му намаляваше. Студът бързо се настаняваше във вените му. Скоро трябваше да се раздвижат.
Докато Мюзикънт почистваше и превързваше раната му, полковникът включи сателитния телефон. Въведе личния си код за достъп, а после и номера на Боб Хърбърт. Докато чакаше да се свърже с Вашингтон, Огъст свали радиото си от жилетката.
Предприе ново обаждане.
Обаждане, на което се молеше, че ще бъде отговорено.
38.
Вашингтон
Четвъртък, 07:24
Пол Худ влетя в офиса на Боб Хърбърт.
— Още нищо ли не сме чули? — попита той.
Шефът на разузнаването пиеше кафе и съсредоточено наблюдаваше монитора на компютъра си.
— Не. От НРС също не са ги засекли — каза Хърбърт. — Виждат само пакистанците.
Худ погледна часовника си.
— Досега трябваше да са се приземили. Самолетът кацнал ли е?
— Не — отвърна Хърбърт. — Пилотът се е свързал с контролната кула в Чушул. Казал само, че пратката е доставена и нищо повече.
— Не съм и очаквал да останат наблизо, за да се уверят, че нашите хора са се приземили — отбеляза Худ.
— Така е — съгласи се Хърбърт. — Твърде близо са до Пакистан и предполагам, че самолетът мигновено е обърнал на юг и е избягал.
— По дяволите, че защо не — ядоса се Худ. — Какво толкова правим ние? Само се опитваме да предотвратим въвличането на страната им в ядрена война.
— Крадеш ми от цинизма — изтъкна Хърбърт. — Както и да е, те вероятно нямат никаква представа какъв е залогът.
Докато Хърбърт говореше, телефонът иззвъня. Обаждането идваше по секретната линия. Той включи спикера.
— Хърбърт слуша.
— Боб, обажда се Огъст. — Беше почти невъзможно да се чуе гласът му.
— Полковник, очевидно вятърът е много силен — каза Хърбърт. — Говори по-високо.
— Боб, претърпяхме мащабно поражение. — Огъст произнесе думите високо и бавно. — По време на скока бяхме обстрелвани с ракети от индийски войски. По-голямата част от персонала ми е неутрализиран. Мюзикънт и аз сме единствените, които се приземиха на платото. Роджърс пропусна целта, но може би е достигнал долината. Не знаем дали е ранен. Опитвам се да се свържа с него по радиото.
— Повтори отново — помоли Хърбърт. — Двама в безопасност, един изчезнал по време на акция, останалите мъртви.
— Точно така — потвърди Огъст.
Шефът на разузнаването вдигна поглед към Худ, който беше замръзнал на вратата. Лицето на Хърбърт изглеждаше някак изпито. Той промърмори нещо, но Худ не успя да разбере измъчения му сух шепот. Може би и не трябваше да го чува.