Роджърс погледна големия си светещ часовник. Беше прекарал във въздуха почти петдесет минути. Сега вече се намираше на достатъчно ниско надморско равнище, за да свали кислородния апарат и очилата си. Закачи ги на колана си. Водните изпарения в облаците започнаха да кондензират влага върху голото му лице. Това охлади горещата пот по челото и бузите му и го ободри. Под него облаците започваха да изтъняват. Вече виждаше и приближаващата се земна повърхност.
Приземяването нямаше да бъде лесно.
Технически, формацията долу се наричаше долина. Представляваше издължена низина, разположена между две планински вериги. Центърът й се пресичаше от плитка бързоводна река. За Майк Роджърс обаче малката пуста формация беше само една камениста вдлъбнатина сред неравните хълмове. Наклоненият, назъбен скалист терен правеше мекото приземяване невъзможно, а безопасното кацане повече от проблематично. Но поне въздухът беше спокоен. Щеше да успее да направлява парашута, така че да избегне най-опасните места.
Той се снижи под последния слой облаци и видя първия парашут. Беше кацнал насред реката като екзотична орхидея. Войникът очевидно беше под него. Секунда по-късно Роджърс видя и останалите парашути. Два от тях се бяха оплели един в друг и бяха паднали в подножието на близкия хълм. Войниците лежаха проснати до тях. Специалните им зимни облекла бяха изплескани с кръв. Над тях видя четвърти член на екипа. Куполът се беше закачил на един скален ръб тридесет фута по-нагоре. Под него висеше Сондра Девон и леко се полюляваше на въжетата.
Не мисли за това сега, наложи си Роджърс. Беше длъжен да гледа напред, към каузата, за която тези войници бяха пожертвали живота си. В противен случай жертвите щяха да бъдат много повече.
Той забеляза, че на юг, отвъд долината, се извиваше дим. Очевидно нещо беше избухнало или се разбило. Не смяташе, че е самолетът АН-12. Ако самолетът беше ударен с ракета, войниците вероятно щяха да чуят експлозията и да видят как машината пада. Той отправи поглед на север. Напред се виждаше подножието на глетчера. Ето защо в тази проклета долина беше толкова студено. Вероятно глетчерът беше отчупил това място от планинския масив преди хилядолетия.
Земята бързо се приближаваше. Роджърс искаше да избегне скатовете, но също така нямаше желание да се приземява във водата. Слънцето залязваше и зимният му костюм щеше да замръзне за броени минути. Освен това не искаше да се удари в каменистите хълмове около реката. Със сигурност щеше да скъса облеклото си или да си счупи някоя кост. За лош късмет заострените скали стърчаха от всички страни на реката и нямаше почти никакъв бряг, на който да се приземи.
Все пак му оставаше една възможност. Нямаше никакво желание да я използва, но по време на война изборът никога не беше лесен. Роджърс взе решението.
Той се насочи към падналия парашут, който беше разцъфнал сред реката. Материята се беше простряла до самия бряг от източната страна. Потопените във водата краища блестяха, сковани от лед. Парашутът изглеждаше достатъчно вкоравен, за да поеме теглото му, без да го потопи в реката. С малко късмет, Роджърс щеше да се задържи на крака и да скочи на тесния бряг, преди куполът да се сгъне.
Оставаха няколко секунди до контакта. Роджърс зае позиция над парашута. От едната страна се виждаше ръка, която се поклащаше във водата. Плътта беше синкавобяла. Роджърс не искаше да се приземи върху тялото на другаря си. Концентрира вниманието си към другата част на купола.
Целта за кацане ставаше все по-голяма и по-голяма. Бързото приближаване създаде у Роджърс съвсем ясното усещане, че гравитацията го е сграбчила. Сега вече не се носеше във въздуха, а падаше право надолу.
Роджърс меко се приземи върху купола на парашута. Замръзналата материя поддаде в средата, но по краищата остана твърда. Роджърс успя да се задържи на крака. Той мигновено се освободи от парашута си и го остави на произвола на вятъра. Обърна се към страната, която беше най-близка до брега. Само след няколко секунди куполът започна да потъва. През това време Роджърс вече бе направил няколко крачки и беше скочил на брега. Подножието на кафеникаво-бялата гранитна скала се намираше на по-малко от четири фута. Роджърс се запъти към нея, за да огледа и другата част на долината.
Малко по-надолу по реката имаше друг паднал парашут. Роджърс видя тяло, което лежеше по лице във водата. Дрехите на мъртвия войник бяха пропити с вода. Въжетата на парашута бяха единственото нещо, което се движеше.