Огъст не усещаше нито студа, нито вятъра. Мъртвият свят около него изведнъж сякаш започна да пулсира.
— Добре ли си? — попита Огъст.
— Да — отвърна Роджърс. — Но съм сам. А ти?
— Мойсей и аз сме добре — отвърна той. Докато говореше, Огъст издърпа от джоба си карта на района, която беше специално разграфена с кодирани координати. Разгъна я на земята и я притисна с коляно. — Разполагаш ли с картата си? — попита той.
— Сега я вадя — каза Роджърс. — Намирам се на 37–49.
— Три-седем-четири-девет — повтори Огъст. — Прието. В безопасност ли си?
— Така изглежда.
— Много добре. Ще предам тази информация вкъщи. Може би ще получим нови инструкции.
— Разбрано — каза Роджърс.
Полковник Огъст постави радиото върху картата и вдигна слушалката на сателитния телефон. Същевременно с това победоносно вдигна палец към Мюзикънт. Лекарят се усмихна едва забележимо. Но все пак се усмихна.
— Боб, с нас се свърза Майк — каза Огъст. — Намира се в долината на около три мили от подножието на глетчера. В безопасност е.
— Благодаря ти, Боже — възкликна Хърбърт. — Други оцелели?
— Не.
— Разбирам. Добре, полковник — продължи Хърбърт. — Установете периметъра си, дръжте се и кажете на Майк да стори същото. Аз ще информирам Пол.
— Боб, имай предвид, че тук теренът е изключително труден, а съвсем скоро ще стане тъмно и студено — каза Огъст. — Ако ще изпращаме Майк на издирваща мисия, той разполага с още само четиридесет минути видимост.
— Осъзнавам ситуацията — отвърна Хърбърт. — Кажи му добре да огледа околността. Ще се свържем отново с теб възможно най-скоро.
Огъст затвори сателитния телефон и предаде информацията на Роджърс. Генералът се държеше стоически, както обикновено.
— Ще се оправя — отвърна Роджърс. — Ако трябва да се придвижа на север, глетчерът ще се пада точно пред мен. Просто ще следвам реката.
— Чудесно. Екипировката ти наред ли е?
— Да — отвърна Роджърс. — Има само едно нещо, от което се нуждая. Вероятно е същото, от което се нуждаеш и ти.
— Какво е то? — попита Огъст.
— Да открия копелето, което ни продаде, и да го накарам да съжалява.
41.
Вашингтон
Четвъртък, 08:30
Пол тъкмо разговаряше по телефона със сенатор Барбара Фокс, когато вътрешната линия иззвъня.
Сега, когато мисията беше отвъд възможността за отменяне, а политиката не можеше да попречи на стремежа към международна сигурност, Худ информира сенатора за положението на Ударния отряд и неговата задача. Преди няколко години самата Фокс беше загубила дъщеря си — тийнейджърка, при брутално убийство в Париж. Худ очакваше, че ще отвърне на думите му със състрадание и ще предостави подкрепата си на персонала му, който все още се намираше на бойното поле.
Тя не го направи. Направо побесня.
— Оперативният център пое твърде голяма отговорност с тази операция — обвини го жената. — Останалите разузнавателни агенции трябваше да се включат в много по-голяма степен.
— Сенаторе, както казах на Конгресния комитет, кризата изискваше незабавни действия — изтъкна Худ. — Заявих, че ще включим НРС и АНС дотолкова, доколкото времето и ресурсите позволяват. По онова време нямахте никакви възражения.
— Вие не описахте ясно спецификата на опасността — отвърна тя, — а само сериозността на заплахата.
— Не знаехме каква е спецификата, докато не се озовахме в центъра на действието.
— Именно това исках да изтъкна. Изпратили сте ресурси в тази ситуация без адекватно разузнаване. И като казвам адекватно, имам предвид точното значение на думата, господин Худ.
Вътрешната линия отново иззвъня.
— Желаете ли да изтегля останалите сили? — попита Худ. По дяволите, помисли си той. Ако сенаторът ще критикува преценката му, най-добре ще е да остави цялата мисия в нейни ръце.
— Съществува ли друг начин за разрешаване на кризата? — попита тя.
— Поне ние не можем да предложим такъв — отвърна Худ.
— Значи сме вързани с вашия измислен сценарий — каза сенаторът.
Естествено, помисли си Худ. Сега вече сенаторът се намираше в изгодна позиция. Ако планът проработеше, тя щеше да обере лаврите за включването на Конгресния комитет в мисията и за спасяването на останалите бойци от Ударния отряд, както и на милиони пакистанци и индийци. Ако мисията не успееше, Худ щеше да поеме големия удар. Това не беше първата криза, през която минаваха двамата заедно. Но беше първата от подобна величина и с толкова висок залог. Худ беше разочарован, че вместо решение тя търсеше жертвено агне.
Или може би самият той търсеше кого да обвини, помисли си Худ. Ами ако сенаторът беше права? Ами ако той беше предприел тази операция само защото Ударният отряд така или иначе се беше запътил натам и защото в началото нещата изглеждаха сравнително безопасни? Може би трябваше да прекрати мисията още щом разбра колко рискован ще бъде самият парашутен скок. Може би се беше превърнал в затворник на тиктакащия часовник, вместо на нещата, които знаеше със сигурност.