— Здрасти! — поздрави ентусиазирано.
Филип само кимна, опитвайки се да не говори. Знаеше, че а проговори, а с него е свършено!
— Нямах представа, че тук подстригват и мъже — продължи да бърбори Джеймс, плъзвайки поглед по столовете от яркочервено кадифе и гипсовите корнизи.
— Открай време си идвам тук — промърмори Филип.
— И е толкова близо до нас! Май и аз трябва да започна да идвам тук! Още продължавам да ходя в Горен Уест Сайд.
Филип учтиво наклони глава.
— Едно време живеехме там — поясни Джеймс. — Няма да се уморя да разправям на всички как жена ми ме спаси от миниатюрното студио, наречено апартамент, и от тясното легло! Ако не беше тя, сигурно все още щях да си бъда там!
— Е, чак пък толкова! — не се сдържа Филип, докато ставаше.
— Ами ти? — не спираше Джеймс. — Ти откога живееш тук?
— Откакто се помня, съм си все в № 1 — отговори Филип. — Тук съм роден и тук израснах.
— Браво! — кимна Джеймс. — А какво ще кажеш тогава за семейство Райе? Съпругът ми се струва голям мръсник. Непрекъснато тормози жена ми, а сега пък решил да си слага аквариум с обем девет хиляди и сто литра! Представяш ли си?!
— Честно да ти кажа, научил съм се да не вземам страна в пререканията между моите съседи! — отбеляза Филип. — Това е сфера на леля ми.
— Но пък познаваш Шайфър Даймънд, нали? — изгледа го заинтригувано Джеймс. — Май някога дори сте били гаджета, а?
— Да, но преди много време — отговори Филип, подаде на касиера четиридесетте си долара и се опита да се измъкне от Джеймс, трясвайки вратата под носа му. Обаче човекът го последва. И сега той бе принуден да го изтърпи чак до № 1. Стори му се цяла вечност.
— Някога трябва да вечеряме заедно — заяви по едно време Джеймс. — Имам предвид ние със съпругата ми и вие с твоята приятелка. Как й беше името?
— Лола — отговори Филип.
— Млада е, нали? — подхвърли небрежно Джеймс.
— На двадесет и две — отговори Филип.
— Значи е доста млада — кимна Джеймс. — Би могла да ти бъде дъщеря!
— За щастие не е! — отсече Филип.
Когато стигнаха до тяхната кооперация, Джеймс пак повтори предложението си за вечеря:
— Бихме могли да отидем някъде в квартала. Например „Никърбокър“?
Филип се чудеше как да се измъкне. Какво да каже? „За нищо на света не искам да ходя на вечеря с теб и жена ти“ ли?
— Може би след Коледа — изрече на глас.
— Идеално! — светнаха очите на Джеймс. — Нека го направим през първата или втората седмица след Нова година! Защото през февруари излиза книгата ми, така че кой знае кога ще се завърна насам!
— Какво ще правиш по Коледа? — попита Дерек Бръминджър.
— Нямам конкретни планове — отговори Шайфър Даймънд, отпускайки се назад в стола на гримьора си.
Досега бе имала четири срещи с Бръминджър. След четвъртата вечеря бяха решили да спят заедно, за да „отметнат и тази страница“ и да преценят дали са съвместими или не. Сексът се оказа сносен — зрял и абсолютно правилен в техническо отношение, леко безстрастен, но не и незадоволителен. А самият Бръминджър бе интелигентен, с лек характер, макар и с леко поизветряло чувство за хумор. Неспособността му да погледне на живота откъм смешната страна вероятно се дължеше на остатъчната горчилка вследствие незаслуженото му уволнение от поста изпълнителен директор преди две години, както и от личната му битка със загубата на социален статус. Защото ако не е изпълнителен директор, ако след името му няма никаква титла, то тогава кой е той? Едногодишният хаджилък на Дерек Бръминджър го бе научил едно: „Търсенето на духовността е хубаво нещо, но социалният престиж е по-хубаво.“ Именно този извод го бе довел обратно в Ню Йорк, за да започне всичко отначало с помощта на други бивши изпълнителни директори, пратени да пасат на по шестдесет. Както самият той се шегуваше, те били „първият клуб на изпълнителните директори“.