— Какво става? — повтори Лола. — Свързано е с татко, нали? Има си любовница!
— Не — поклати глава Бийтел.
Погледна дъщеря си, питайки се как ли ще реагира тя на неприятната новина. Вероятно ще се разплаче и разпищи. Поне самата тя го бе сторила, когато разбра истината. Но с течение на времето бе започнала да свиква — точно така, както пациентите на хосписите, които обичаше да посещава, свикваха с постоянната болка.
— Лола — изрече бавно и тихо тя, — разорени сме! Изгубихме всичките си пари. Ето, казах го. Вече знаеш истината.
В продължение на няколко секунди Лола остана безмълвна. А после внезапно избухна в истеричен смях.
— О, мамо! Драматизираш! Как е възможно да сме разорени?! Че аз дори не знам смисъла на тази дума!
— Смисълът е простичък — нямаме никакви пари — отговори спокойно Бийтел.
— Как така? Разбира се, че имаме пари! Да не би татко да е изгубил работата си? — извика Лола, усещайки, че паниката започва да я завладява.
— Просто напусна — отговори Бийтел.
— Кога? — подскочи Лола.
— Преди три месеца.
— И ми казваш чак сега?! — погледна я обвинително дъщеря й.
— Не искахме да те тревожим — отвърна майката. — Не искахме да ти отвличаме вниманието от работата ти.
Този път Лола не каза нищо. Млъкна, разсъждавайки върху иронията на последните думи на майка си. Накрая промърмори:
— Татко ще си намери нова работа.
— Може. Обаче това няма да разреши проблемите ни. Или поне за доста дълго време.
Лола бе прекалено уплашена, за да поиска да знае какво точно означава това. После Бийтел включи двигателя и двете изминаха останалата част от пътя в пълно мълчание.
Кварталът „Уиндзор Пайнс“ бе с една идея повече от обикновен жилищен район — бе естествено продължение на моловете и ресторантите за бързо хранене, които изникваха от краищата на Атланта подобно крачка на паяк. Но там магазините бяха все за хора над средно ниво, а по улиците на предградието можеха да се видят само мерцедеси, поршета и ролс-ройси. Имаше дори хотел от веригата на „Четирите сезона“ и ново кметство, изградено от тухли и опасано отвсякъде с тучна зелена морава с дървен подиум в края. „Градчето“ Уиндзор Пайнс, основано през 1983 година, приютяваше петдесет хиляди души и дванадесет игрища за голф — най-много игрища за голф на глава от населението за целия щат Джорджия.
Имението на семейство Фабрикънт бе разположено в края на едно от въпросните игрища, в строго охраняван район. Самата къща представляваше смесица от стилове — предимно „Тюдор“, защото Бийтел обожаваше всичко от „английската провинция“, с намек за архитектурата на някогашните плантатори под формата на високи бели колони на централния вход. Къщата разполагаше с три гаража, както и със специален развлекателен център, в който имаше маса за билярд, гигантски телевизор с плосък екран, бар и кожени кушетки. Барплотовете в огромната кухня бяха мраморни, а от кухнята се влизаше в още по-огромната трапезария. Освен това къщата разполагаше с официални дневна и трапезария (рядко използвани), четири спални и шест бани. Широка алея, покрита с подновяван всяка пролет чакъл, отвеждаше към импозантния вход. Сега, когато завиха, за да тръгнат по тази алея, Лола ахна. От двете страни в моравата бе забита по една табела с надпис „Продава се“.
— Продаваме къщата? — извика ужасено тя.
— Не ние. Банката я продава.
— Какво означава това? — изпищя Лола. Най-сетне започна да й просветва, че майка й като че ли говори сериозно. В гърлото й се надигна опасно предчувствие, което едва не я задави.
— Означава, че те ще вземат всичките пари — обясни Бийтел.
— Но защо? — изви Лола.
— Ще поговорим за това по-късно — кимна майка й.
Излезе, отвори багажника и със съкрушено сърце измъкна куфарите на дъщеря си. Помъкна ги към къщата, но изтощението я принуди да спре на стъпалата. Изглеждаше внезапно смалена — от колоните, от къщата и от колосалността на ситуацията.
— Лола! — подвикна през рамо. — Идваш ли?
За Сам Гуч приближаването на Коледа не бе събитие, което да очаква с нетърпение. Всичките му приятели отиваха някъде, докато той си стоеше в града, с родителите си. Майка му казваше, че това било най-хубавото време в Ню Йорк, когато всички селяни си заминавали по родните места и в града оставали само гражданите и туристите, които и без това избягвали да посещават техния квартал. Така, след всяка Нова година, Сам се завръщаше в училище, за да завари класна стая, в която всички се надпреварват да разказват къде са ходили през зимната ваканция. „А ти къде беше, Сам?“ — шегуваха се с него съучениците му. И обикновено някой друг казваше: „Сам е ходил на пътешествие до Импайър Стейт Билдинг!“