Един-единствен път семейство Гуч беше ходило за Коледа в Ямайка. Но тогава Сам е бил само на три и не си спомняше почти нищо от ваканцията. За нея говореше само майка му, при това от време на време — когато искаше да натрие носа на баща му за някакъв странен негов следобед.
И сега, докато двамата със Скипи се връщаха от парка „Уошингтън Скуеър“ (където кученцето бе ухапало един ротвайлер и така бе изпълнило сърцето на младия си стопанин с перверзна гордост), Сам се питаше защо и тази година не могат да отидат никъде. Доколкото знаеше, баща му бе започнал да получава много добри пари за книгата си, но ето че дори и това не бе променило плановете на семейството за Коледа. Както обикновено, рано сутринта на Коледа щяха да отидат до Пенсилвания при родителите на майка му, а след традиционния коледен обяд от ростбиф и йоркширски пудинг щяха да отскочат до Лонг Айлънд, за да видят и бащата на Джеймс. Баща му произхождаше от еврейско семейство, което не празнуваше Коледа, поради което отиваха на вечеря в китайски ресторант.
Скипи се радваше на удължаваща се каишка, защото обичаше да върви колкото е възможно по-далече от стопанина си. И сега той се втурна в № 1 няколко метра преди Сам, а докато момчето се появи във фоайето, кученцето вече бе успяло да увие каишката си около краката на портиера Роберто.
— Трябва да обучиш това псе по-добре, млади човече! — отбеляза Роберто.
— Не е мое. На майка ми е — напомни му Сам.
— Но тя го мисли за истинско дете! — възкликна портиерът. — Съмнявам се, че ще се заеме да го обучава. А, между другото, търси те госпожа Райе! Пак имала някакви проблеми с компютъра си.
Когато Сам почука на вратата на семейство Райе, Ана-Лиза беше на телефона, затова само му направи знак да влиза, отбелязвайки в слушалката:
— Много съжалявам, мамо, обаче Пол държи да отидем с онези хора…
Всеки път, когато прекрачеше прага на апартамента на семейство Райе, Сам се опитваше да подходи равнодушно към обстановката, но всеки път се изпълваше с благоговение. Подът във фоайето бе покрит с блестящ бял мрамор, стените бяха боядисани в кремавожълто и изглеждаха като покрити с глазура, фоайето бе целенасочено голо — единственият допълнителен елемент бе зашеметяващата снимка на една от стените — изображение на едра чернокожа жена с буйна черна коса, кърмеща ангелско русо момченце. Изражението на жената бе едновременно майчинско и предизвикателно — сякаш предизвикваше наблюдателя да се опита да оспори факта, че това е нейното дете. Сам стоеше като хипнотизиран пред огромните гърди на жената с ареоли колкото топки за тенис. Даваше си сметка, че жените са странни, неразбираеми същества. Но от уважение към майка си и към Ана-Лиза обикновено успяваше да откъсне очи от снимката. След това фоайе се намираше друго, с огромна стълба — от онези, които момчето беше виждало единствено по черно-белите филми. Не че в сградата нямаше и други по-големи апартаменти, на по два етажа — но стълбите във всички тях бяха тесни, виещи се и много стръмни, така че всеки, навършил седемдесет и пет, гледаше да се изнесе. А тази стълба бе нещо съвсем друго — по най-грубите изчисления на Сам широчината й беше най-малко два метра и на нея спокойно би могло да се проведе едно отделно парти.
— Сам? — извика го Ана-Лиза.
Сам имаше остро, интелигентно лице като на лисица. Ана-Лиза също беше лисица. Когато се нанесоха в сградата, бе облечена като всеки нормален човек, с дънки и тениска. Но сега никога не би могла да бъде видяна в подобен неугледен вид. Изисканото облекло се бе превърнало в задължителен елемент от личността й. Точно днес бе облечена с бяла блуза, права сива пола и кадифени обувки с нисък ток. Носеше и мека, дебела кашмирена жилетка, която, от опита си със своите богати съученички, Сам автоматично оцени на няколко хиляди долара. Досега, когато се качваше, за да й помага с компютъра, тя му разказваше за времето, когато е била адвокат и за това как е защитавала избягали от дома си момичета — как те обикновено бягали от физически и психически тормоз вкъщи и как често завършвали в затвора. Била пътувала почти из всички щати, за да защитава подобни момичета, и опитът, който натрупала, я накарал да започне да си задава въпроси за същността на човешката природа. Казваше, че навън имало хора, способни на ужасни неща, като например да изоставят децата си или да ги бият до смърт. За Сам хората, за които тя разказваше, сякаш обитаваха някакъв друг свят, но тя настояваше, че това се случвало точно тук, в Съединените американски щати, където на всеки деветнадесет секунди едно момиче било подлагано на тормоз. А друг път разказваше историята за срещата си с президента. Срещнала го два пъти — веднъж, когато била канена на прием в Белия дом, и втори път — когато трябвало да говори пред някакъв комитет в Сената. Всичко това звучеше на Сам доста по-интересно, отколкото настоящият й живот. Например наскоро му беше разказала, че ходила на обяд в чест на промоцията на някаква чанта. Идеята й се сторила абсурдна и дори очаквала, че на чантата ще бъде отредено специално място на масата и специална чаша шампанско.