— Сам! — възкликна внезапно тя. — Мога ли да ти се доверя? Ако ти дам ключовете от апартамента, за да ги пазиш, докато ни няма — в случай че нещо стане, разбира се, — ще можеш ли да го пазиш в тайна? Дори и от майка си? Имам предвид за някакъв наистина спешен случай, нали разбираш! Съпругът ми е малко параноичен…
— Няма проблеми! — кимна делово Сам. — Ще ги пазя като зениците на очите си!
И ето че само няколко минути по-късно той подскачаше надолу по стълбите, изпълнен с щастие, а в джоба му подрънкваха ключовете за най-великолепния апартамент на света.
По-късно на същия ден Бийтел Фабрикънт седеше в гримьорната на своята импозантна къща в „Уиндзор Пайнс“ и нанасяше върху лицето си последните останки от крема „Ла Мер“. Беше сигурна, че Кем отново се е скрил в развлекателния център — напоследък прекарваше почти цялото си време там. Откакто преди две седмици получиха съобщението за изземане на имуществото им, съпругът й се бе затворил в развлекателния център и дори заспиваше на дивана пред гигантския плазмен телевизор. А Лола най-вероятно се намираше в стаята си, опитвайки се да асимилира ситуацията.
Но как ще го стори, щом като и самата Бийтел не успяваше да я асимилира?!
Бийтел събра последната капка от ценния крем с лакирания си нокът и се замисли. Кога бе започнало всичко това? Преди шест месеца може би? Усещаше, че Кем не се чувства щастлив на работното си място. Не че й се бе оплакал, нито й бе казал нещо по този въпрос — съпругът й рядко споделяше мислите си — и макар тя да усещаше, че нещо не е наред, бе приела за по-удобно да не обръща внимание на предчувствията си, напомняйки си, че благодарение на системата за ранно предупреждение, която Кем бе изобретил, те ще станат много, много богати. Ала точно преди три месеца Кем се бе прибрал неочаквано рано от работа.
— Болен ли си? — бе го попитала тя.
— Напуснах — бе отговорил той. И той имал гордост. И той бил човек. И всичко си имало предел.
— Кое?! — бе извикала тя.
— Липсата на уважение.
Накрая, след много усилия успя да измъкне истината от него. Напуснал, защото шефът му си бил присвоил патента за изобретението. Твърдял, че то е изцяло негово. Настоявал, че собственик на патента е компанията, поради което Кем нямало да получи и пени. Тогава Бийтел и Кем наеха един адвокат по патентите от Атланта, който беше с отлични препоръки, но накрая се оказа напълно безполезен. Както откриха скоро след това, адвокатът се оказа мазен — не само защото кожата на лицето му блестеше на фона на тъмносиния костюм на тънки райета, но и защото един час разговор с него им струваше седемстотин долара. А после, когато уж беше прегледал случая, заяви по телефона:
— Не съществуват никакви доказателства, че Кем е изобретил тази система съвсем сам.
— Напротив, лично го видях! — бе изтъкнала Бийтел.
— Как по-точно го видяхте?
— Пред компютъра.
— Опасявам се, че подобно доказателство няма да свърши никаква работа пред съда, госпожо Фабрикънт! Можете да продължите с опитите си да осъдите компанията, но трябва да знаете, че само за да стигнете до съда, ще трябва да се изръсите стотици хиляди долари! А и най-вероятно ще загубите.
Бийтел бе затворила телефона с усещането, че съпругът й през цялото време я е лъгал. Стана ясно, че системата за ранно предупреждение чрез мобилните телефони не е негово собствено изобретение — работил е по нея съвместно с много други хора. Но защо я излъга? Може би за да я зарадва, за да се издигне в очите й. Тя беше толкова енергична, че вероятно той се е почувствал като нищожество и е започнал да я лъже, за да си придаде важност. Иначе носеше добра заплата — по триста и петдесет хиляди годишно. Но още след първата седмица от безработицата му тя осъзна, че заплатата му е поредният прах в очите й — стана ясно, че са живели от заплата на заплата и че имат три ипотеки върху къщата, последната от които е направена преди шест месеца, за да улесни преместването на Лола в Ню Йорк. Което означаваше, че бяха задлъжнели с милиони. Можеше и да оцелеят, ако бяха продали къщата, но пазарът на недвижимо имущество наскоро се бе сринал. Само преди една година къщата беше струвала един милион и двеста хиляди, а сега я оценяваха на едва седемстотин хиляди.