Направи печено пиле с подправки, печени картофи с розмарин, задушени зеленчуци и зелена салата със сметана. Знанията си в областта на кулинарията бе получил от главните готвачи на своите богати приятели, защото никога не пропускаше да се сприятели и с кухненския персонал. Племенницата му Доминик го наблюдаваше като хипнотизирана — очевидно до този момент не беше виждала никой да готви. Докато я оглеждаше изпод вежди, Били реши, че в крайна сметка момичето може и да има потенциал. Очите й бяха широко разположени, а усмивката й беше красива, въпреки че кучешките й зъби бяха изострени точно като на куче.
— Какво ще прави Доминик, когато порасне? — попита той сестра си, докато двамата разчистваха след вечеря.
— Откъде да знам? Та тя е само на дванадесет! — тросна се Лаура.
— Няма ли някакви интереси? Някакви специални умения?
— Освен да ме вбесява ли? Ами открай време повтаря, че искала да стане ветеринарен лекар, когато порасне. Но и аз говорех същото на нейната възраст. Сигурно всички малки момиченца си мечтаят за това.
— А сега искаш ли да беше станала ветеринарен лекар? — изгледа я изпитателно Били.
— Искам да се бях омъжила за Доналд Тръмп и да живеех в Палм Бийч — отвърна кисело Лаура. Плесна се по челото и допълни: — Знаех си, че трябва да се омъжа за богаташ!
— Би могла да изпратиш Доминик в школата на мис Портър в Кънектикът.
— Правилно — отбеляза язвително Лаура. — За да може поне тя да се омъжи за богаташ. Само че забравяш едно — за да изпратиш детето си там, са необходими пари! Е, разбира се, има и друго решение — ако някой от твоите богати приятели реши да й даде стипендия!
— Имам достатъчно връзки, така че може и да уредя нещо — кимна Били.
— Връзки ли? — извъртя се към него сестра му. — Ти на коя планета живееш, Били? Мама е в болница с гипс на таза, а ти си мислиш как да изпратиш дъщеря ми в частно училище, за да се научи как изискано да пие чай!
— Ако си направиш труда да разговаряш с хората по-цивилизовано, възможно е да установиш, че животът е далеч по-приятен, отколкото го мислиш! — изрече спокойно Били.
— Ти да не би да твърдиш, че не съм цивилизована?! — изкрещя Лаура и захвърли кърпата за чинии на барплота. — Писна ми! Появяваш се тук от дъжд на вятър, държиш се като надут нюйоркски пуяк и третираш всички останали като нищожества! Сякаш си нещо повече от нас! И какво толкова си постигнал, като си толкова важен? Та ти дори нямаш работа! Освен ако не наричаш ескортирането на възрастни дами работа! — Беше застанала насред кухнята с ръце на кръста и поглед като на бик в атака. — И въобще не си и помисляй да се връщаш в Ню Йорк! Няма да ти позволя да ме оставяш тук сама, за да разчиствам бъркотията ти! Грижа се за мама вече петнадесет години! Обаче бях дотук! Сега вече е твой ред!
Двамата се вторачиха един в друг с очи, излъчващи неподправена омраза. Накрая Били вдигна брадичка, мина покрай нея и изрече спокойно:
— Извини ме, Лаура, но смятам да се оттегля в стаята си!
И излезе.
Прибра се в старата си детска стая, която си стоеше непроменена. Майка му беше превърнала в стая за гости единствено стаята на Лаура. Изтегна се на огромното легло с чаршафи на Ралф Лорен от осемдесетте — от времето, когато Ралф правеше първите си стъпки в дизайна на спално бельо. Така че завивките бяха маркови. Били се надигна, взе един ксанакс, за да се успокои, а след това грабна напосоки една книга от библиотеката до прозореца. Когато я обърна, видя, че е взел „Смърт във Венеция“ от Томас Ман.
„Прекалено зловещо е!“ — помисли си той за заглавието и остави книгата. Щеше му се да се беше сетил да си купи някой таблоид от супермаркета. Глътна и един амбиен, изгаси лампата и се подготви за забравата на съня. Ала той не идваше. Вместо съня в главата му започна да се събира черният облак на неприятностите. Представяше си ги като огромни камъни, които някой поставяше върху тялото му един по един — камъни, които бавно, но сигурно го натискат надолу, задушават го и накрая пречупват гръбнака му, лишавайки го от живот.