Но после в съзнанието му нахлу една идея и го върна в реалността. Били стана и започнала крачи напред-назад пред камината. Можеше да реши своите проблеми, проблемите на майка си и дори проблемите на сестра си с една-единствена сделка! Можеше да продаде кръста на Кървавата Мери! Като нищо щеше да му донесе поне три милиона долара, ако не и повече! Така щеше да бъде в състояние да плати за медицинските грижи на майка си, да изпрати Доминик в частно училище и дори да си купи апартамента! А ако станеше собственик на апартамента си, можеше да прекара старостта си в блаженство и в защитния пашкул на цивилизацията на Пето авеню! Ала както си мечтаеше, реалността се завърна и го удари като мокър парцал по главата. Не би могъл да продаде кръста. Това беше открадната антика, което я правеше точно толкова опасна, колкото и заредено оръжие. Вярно е, че имаше хора, които се занимаваха точно с това — пренасяха контрабандно антики за разни богати клиенти, които даваха мило и драго да имат конкретен предмет. Но продажбата на антики се считаше за международно престъпление и хората влизаха в затвора за такива неща. Ето, миналият месец например хванаха един контрабандист в Рим и го пратиха в затвора за цели петдесет години!
На следващия ден майка му се оказа още по-зле от преди — появила се някаква инфекция. Лекарите казаха, че трябвало да остане в болницата още седмица, ако не и повече. Това означаваше, че медицинската й застраховка щеше да свърши и ще трябва да мине на помощи, което ще рече, че ще я изпратят в по-евтина болница в центъра на Спрингфийлд.
— Много съжалявам, Били! — прошепна тя, като стисна ръката му. Беше немощна и очите й излъчваха страх. — Кой би могъл да знае, че животът ще се обърне така?!
Когато старицата най-сетне заспа, Били излезе на чист въздух. Купи си пакет цигари от близката лавка, въпреки че бе спрял да пуши преди много години, още когато светските дами започнаха да забраняват пушенето в домовете си. Приседна на една пейка и запали цигара. Беше поредният студен, сив провинциален ден, заплашващ със сняг, който така и нямаше да завали. Вдиша дълбоко цигарения дим. Пушекът зашлеви дробовете му, замая го и светът около него се завъртя. Обаче Били си пое дълбоко дъх, тръсна глава и продължи да пуши.
През следващите няколко дена, докато майка му беше все още в болницата, Били продължи да пуши, за да свали напрежението си. Докато пушеше, провеждаше със себе си един и същи разговор. Даваше си сметка, че каквото и да предприемеше, падението му бе неизбежно. Ако не продаде кръста (от някаква криворазбрана етика), майка му щеше да бъде подложена на излишни страдания и накрая вероятно щеше да умре в мъки. Ако пък продаде кръста, щеше да пострада съвестта му. Дори и да не го хванат, той щеше да се чувства като престъпник сред отбраното общество, в което се движеше. Тук задължително си напомняше, че този тип морал е отдавна остарял. Отлично знаеше, че вече на никого не му пука кой какво е направил. Стига да е богат.
На третия ден покрай пейката, където се уединяваше, мина една медицинска сестра и поздрави:
— Весела Коледа!
— Весела Коледа! — отговори Били едва сега спомняйки си, че днес всъщност е Коледа.
Хвърли фаса си и го загаси с подметката на обувката си от „Прада“. В крайна сметка бе решил да продаде кръста. Нямаше никакъв друг избор. И ако успее да открие точния купувач, може и да му се размине.
Минди обожаваше коледните празници в Ню Йорк. Всяка година купуваше елха от магазина на ъгъла (в Манхатън всичко беше толкова удобно!), купуваше точно по четири нови елхови играчки от местния сувенирен магазин, увиваше основата на елхата със стар бял чаршаф и поставяше в гънките й задължителната коледна композиция. Така в апартамента им се настаняваха Мария и Йосиф, пет овчици, бебето Исус в яслите, тримата мъдреци, а точно над цялата тази сцена, на най-ниското клонче на елхата се поставяше Звездата на Давид. И всяка божа година Джеймс се спираше пред мултирелигиозната рождествена композиция и поклащаше глава.
След това идваха традиционните семейни излизания. Отиваха на ледената пързалка „Уолман“ („Ще те хвана, Сами!“ — викаше Минди, преследвайки сина си с кънките, докато Джеймс се държеше ужасено за перилата в края на пързалката), а после и в сградата на Нюйоркския балет, за да гледат „Лешникотрошачката“. От три години насам Сам се опитваше безуспешно да се измъкне от ходенето на балет, излизайки с номера, че вече е твърде голям, обаче Минди не желаеше и да чуе. Когато на сцената израстваше коледната елха и сцената се превръщаше в приказна горска полянка, покрита с пухкав сняг, тя дори се разплакваше. В такива моменти Сам се смъкваше надолу в седалката си от срам, но не можеше да стори нищо по този въпрос. След представлението се ходеше в ресторанта на „Шън Лий Уест“, където Минди настояваше да се правят на туристи и да ахкат пред двадесетметровия златен дракон от папиемаше, който бил пренесен в Манхатън на парчета в края на седемдесетте. Междувременно си поръчваше блюдо, наречено „Мравки се катерят по дърво“, което не беше нищо друго, освен телешко с броколи. Обаче — както изтъкваше тя пред Сам и Джеймс — просто не можела да устои на името.