— Джеймс, ти ще ми помогнеш ли или не? — изгледа го сурово жена му.
— Няма! Отказвам да се замесвам в незаконни дела! — отсече Джеймс. После се обърна към сина си и допълни: — Сам, дай проклетите ключове на майка си, защото в тази къща няма да има мира, докато не го направиш!
Неохотно и с поглед на пораженец момчето връчи ключовете на Минди. И както можеше да се очаква, тя автоматично се качи на асансьора и се изстреля към апартамента на семейство Райе.
Докато се изкачваше нагоре, Минди си спомни с болка как така и не успя да влезе в кръга на богоизбраните, които госпожа Хаутън канеше в дома си на чай и дори на коледно парти. Въпреки позицията й в управителния съвет на кооперацията госпожа Хаутън по принцип я игнорираше. Макар че, ако трябваше да бъде честна, Минди не можеше да не признае, че когато семейство Гуч се нанесоха тук, госпожа Хаутън беше почти на деветдесет и бе прекратила почти всички социални контакти. Но от време на време се спускаше от висините като ангел (или като една от онези гръцки богини), за да се поразходи сред обикновените простосмъртни. Появяваше се от асансьора със самуреното си наметало, а на гърдите й висяха диаманти и перли (говореше се, че винаги носела истински бижута — толкова била уверена в славата и репутацията си, че никога не се е страхувала от кражби) и заставаше гордо на крехките си старчески крака като неустрашим генерал. Медицинската сестра или икономката обикновено се обаждаха предварително във фоайето, за да уведомят портиерите, че Нейно величество „излиза от покоите си“, така че когато вратите на асансьора се разтвореха, госпожа Хаутън беше посрещана най-малко от двама портиери, носач и помощник. „Какво мога да направя за вас, госпожо Хаутън?“ — казваше помощникът и учтиво я хващаше под ръка, за да я ескортира до древния й кадилак. Когато разбереше, че госпожа Хаутън излиза, Минди правеше всичко, възможно да бъде във фоайето и макар че изричен неин принцип бе да не прекланя глава пред никого, се улавяше, че при появата на старата дама правеше точно това.
— Госпожа Хаутън? — обаждаше се тихичко тя и свиваше рамене в нещо като поклон. — Аз съм Минди Гуч. Живея тук. В борда съм.
И макар от пръв поглед да ставаше ясно, че госпожа Хаутън няма ни най-малка представа коя точно е Минди, тя никога не го показваше.
— Разбира се, скъпа! — възкликваше старицата, сякаш Минди й беше някой отдавна изгубен роднина. После я докосваше нежно по ръката и допълваше: — Как сте?
Ала кратката размяна на реплики така и не бе успяла да прерасне в разговор. И преди Минди да се сети какво да каже по-нататък, госпожа Хаутън биваше отвеждана от някой от портиерите.
А ето че сега вместо изисканата и възпитана госпожа Хаутън вече си имаха в сградата омразния Пол Райе. И тъй като лично Минди го бе допуснала тук, тя смяташе, че е нейно неотменно право да души из апартамента му. Нищо чудно Пол Райе да е замесен в някакви незаконни и тъмни дела. А нейно задължение бе да пази спокойствието на останалите собственици.
Ключовете доста я озориха, тъй като бяха електронни — поредното нарушение на правилника в сградата. Когато вратата най-сетне се отвори, Минди едва не се изтърси във фоайето. Не си падаше много по изкуството („Човек не може да си пада по всичко в този град, защото ако го направи, няма да има време за други постижения“ — бе написала наскоро в блога си), така че дори не забеляза снимката на лесбийката. В оскъдно обзаведената дневна (или нарочно, или защото още не бяха довършили интериора), точно пред камината забеляза огромен макет с коли. „Детски глупости!“ — помисли си пренебрежително Минди и се запъти към кухнята. Ала тук я чакаше поредното разочарование. Нищо особено — просто поредната кухня с мраморни плотове и мощни електрически уреди. Надникна в стаята на прислужницата. Още една полупразна стая с легло и плазмен телевизор. Върху леглото бяха натрупани купища възглавници, а когато надигна чаршафа, Минди видя, че спалното бельо е от „Пратези“. Това определено я подразни. Тези хора определено знаеха как да си харчат парите. Някога и те с Джеймс имаха такива чаршафи (закупени на разпродажба в „Блумингдейл“), обаче изкараха с тях цели десет години. След това се качи на горния етаж. Мина покрай две стаи — празни — и баня. Продължи надолу по коридора и стигна до кабинета на Ана-Лиза. На една от полиците до стената забеляза няколко снимки в рамки — може би единствените лични елементи в апартамента. Една от снимките беше сватбена. Пол беше облечен в смокинг и беше доста по-слаб от сега. Ана-Лиза имаше на главата малка тиара с перли, от която се спускаше воал. Изглеждаха щастливи, но пък кой не изглежда щастлив в деня на своята сватба?! Имаше и няколко снимки на Пол и Ана-Лиза с островърхи шапчици за рожден ден; снимка на Пол и Ана-Лиза с някакви възрастни хора, които очевидно бяха нейните родители — пред голяма къща в Джорджтаун; Пол в каяк; Ана-Лиза на Испанското стълбище в Рим. Всички до една разочароващо нормални.