Върна снимката на мястото й и вдигна блокчето с листчетата. Беше от хотел „Четирите сезона“ в Банкок. Най-горното листче беше празно, но следващите две бяха пълни с изписани с молив математически уравнения, от които тя не успя да схване нищичко.
На четвъртото листче попадна на нещо, написано на английски, с почти готически шрифт. Присвивайки очи, тя прочете: „НИЕ СМЕ НОВИТЕ БОГАТАШИ!“
„А ти си идиот!“ — довърши мислено тя. Пъхна блокчето с листчетата в джоба си, защото знаеше, че когато Пол Райе се върне от ваканцията си и установи, че листчетата му липсват, ще разбере, че някой е влизал в апартамента му. И това ще бъде нейното послание към него.
Собственият й апартамент й се видя претъпкан и мръсен в сравнение с безупречната оскъдност на дома Райе. „Прилича по-скоро на хотел, отколкото на жилище“ — каза си тя, докато сядаше пред компютъра си. „Днес открих още една от радостите да нямаш всичко — да не искаш всичко!“ — напечата със замах тя в блога си.
„Не мисли, действай!“ — напомни си Филип. Това бе единствената полезна философия, когато ставаше въпрос за жени. Ако човек започне да мисли за тях прекалено много, ако тръгне да обмисля вероятността от връзка с тях и последиците от нея, обикновено си навлича неприятности. Тогава някой (обикновено жената) е разочарована, макар и (обикновено) не по вина на мъжа. А мъжът просто няма никакъв друг избор, ако държи да има винаги под ръка хубави жени и здрав секс. Поради което в една прекрасна сутрин Филип най-сетне бе капитулирал и бе поканил Лола да се премести да живее при него.
Не че автоматично не осъзна, че може би е допуснал грешка. Но думите вече бяха излезли от устата му и нямаше никакъв начин да ги върне назад. Лола подскочи от радост и се хвърли на врата му.
— Хайде, какво толкова! — промърмори бащински той и я потупа по гърба. — Все пак само ще живеем заедно, няма да се женим я! Това е просто експеримент!
— Гарантирам ти, че ще бъдем много щастливи — изписка тя. А после се запъти към куфара си, за да си извади банския. След броени минути, увита в изкусително къс саронг, завързан умело около бедрата й, тя се втурна към плажа.
И сега се плискаше щастливо във водата като сладко пале. От време на време го поглеждаше през рамо и го подканваше да отиде при нея.
— Твърде рано е! — извика той от шезлонга си.
— Но вече е единадесет часа, глупчо! — изкиска се Лола и го напръска с вода.
— Не обичам да се мокря до обяд — отговори той.
— Че нали сутринта си вземаш душ? — подвикна му игриво тя.
— Това е друго. — Филип се усмихна угоднически и продължи да си чете списание „Икономист“.
Лола беше толкова буквална. Но имаше ли значение каква е? „Не мисли!“ — напомни си за кой ли път той. Тя щеше да се премести при него и ако нещата потръгнат — добре, ако ли не — всеки по пътя си. Какво толкова! Разгърна на следващата страница на списанието — „Таим Уорнър“ се разделяли — а после го остави на пясъка до себе си. Затвори очи. Имаше нужда от почивка. Сега, след като проблемът с Лола бе разрешен, може би най-сетне щеше да може да се наслади на почивката си.
Само преди два дена подобна перспектива изглеждаше крайно невероятна. Точно тогава Филип посрещна Лола на Барбадос. Завари я приседнала самотна и тъжна върху куфара си („Луи Вюитон“, с колелца) насред веселата тълпа на пристигащите. Главата й беше сведена унило и косата й почти скриваше огромните слънчеви очила с бели рамки. Когато ги свали, той видя, че очите й са зачервени.
— Не трябваше да идвам! — простена. — Обаче просто не знаех какво да правя! Исках да ти се обадя, но пък не исках да ти развалям Коледата! Не исках също така и да те разочаровам. Както и да ги погледнех нещата, все не виждах какво да сторя! Толкова бе депресиращо!
— Да не би някой да е умрял? — попита я той.
— Де да беше! Родителите ми фалираха! И сега ще трябва да напусна Ню Йорк!
На Филип нещо не му стана ясно как така родителите й ще изгубят всичките си пари. Та нали всички хора имат някакви спестявания? Доколкото си спомняше, мама и татко Фабрикънт го бяха оставили с впечатление на не особено умни, но иначе практични хора, които никога не биха позволили да бъдат замесени в какъвто и да било скандал. Особено Бийтел. Тази жена беше прекалено словоохотлива, прекалено вторачена в тесния си житейски кръг, но също така и прекалено мнителна, за да позволи да бъде поставена в позиция, при която мнението, изказано за нея, не би било единствено благоприятно. Обаче Лола повтаряше, че това е самата истина. Че ще трябва да напусне Ню Йорк и че не знаела къде другаде да отиде, освен при родителите си. И което било най-лошото, нямало да може да продължи да работи за него.