И оттогава насам нищо не бе в състояние да я спре. Нямаше значение, че предстоеше излизането на неговия роман, нямаше значение, че бе внесъл в семейната хазна аванс от един милион долара, нямаше значение, че той най-сетне се бе превърнал в преуспяващ човек. Всичко продължаваше да си бъде все за Минди. Тя все така продължаваше да бъде центърът на света.
— Не можеш ли поне да промениш името ми? — опита се да й предложи той.
— Как така да го променя? Вече е твърде късно! Всички знаят кой е моят съпруг! Освен това и двамата сме писатели! И сме наясно как стават тези неща. Нищо в живота ни не може да бъде скрито от публиката!
„Освен — каза си Джеймс — нашият сексуален живот. Или по-точно — липсата му.“ А на глас изрече:
— Ти няма ли вече да се приготвяш за ресторанта?
— Аз съм си готова! — вирна нос Минди, като имаше предвид сивите вълнени панталони и пуловера с обло деколте, с които беше облечена. — Все пак става въпрос за кварталния ресторант, „Никърбокър“! И навън е минус десет градуса. Така че не смятам да се обличам официално заради някаква си двадесет и две годишна фръцла!
— Нямаш право да казваш, че Лола Фабрикънт е фръцла!
— Типичната мъжкарска забележка! — усмихна се презрително Минди. — Нито ти, нито Филип Оукланд сте в състояние да прозрете истината! Защото и двамата разсъждавате с оная си работа!
— Не и аз — пробва с нехайство Джеймс.
— А, така ли? Тогава защо, между другото, си сложил вратовръзка?
— Аз винаги нося вратовръзки.
— Ти никога не носиш вратовръзки!
— Е, може пък това да е новото ми амплоа! — сви рамене Джеймс, опитвайки се да прикрие притеснението си.
За щастие Минди като че ли не забеляза нищо. Само отсече:
— Ако си сложиш връзка под този пуловер с остро деколте, ще приличаш на магаре!
Джеймс свали пуловера. После обаче се предаде и махна вратовръзката.
— Би ли ми напомнил, ако обичаш, защо отиваме на тази вечеря? — попита тя за четвърти или пети път през последните няколко часа.
— Защото Оукланд ни покани! Защото от десет години живеем в една и съща сграда, а никога не сме се събирали. И аз реших, че предложението му звучи приятно.
— Аха, значи вече харесваш Оукланд! — изгледа го скептично Минди.
— Готин е.
— Смятах, че го мразиш. Защото така и отказваше да те запомни.
„Брак! — каза си тъжно Джеймс. — Като дълга каишка е — държи те завинаги прикован в миналото!“ А на глас изрече:
— Никога не съм твърдял подобно нещо.
— О, напротив! По няколко пъти на ден!
Джеймс се запъти към банята, за да се опита да избяга от Минди и нейните въпроси. Жена му беше права — той наистина я бе излъгал за обстоятелствата около вечерята с Филип Оукланд. Филип изобщо не го бе канил на вечеря, даже точно обратното — през първите няколко седмици на януари се опитваше целенасочено да го избягва, дори и когато се разминаваха във фоайето. Обаче Джеймс не се бе предал, така че накрая Филип трябваше да се примири. Истината бе, че Джеймс и до ден днешен не можеше да понася Филип Оукланд, но пък не можеше да забрави Лола. Още от първата им среща в „Пол Смит“, където тя беше заедно с Филип, Джеймс се бе заредил с ирационалната надежда, че между него и нея може да излезе нещо.
И сега, спомняйки си, че само след няколко минути ще зърне прекрасната Лола Фабрикънт от плът и кръв, Джеймс свали очилата си и се приведе към огледалото. Очите му бяха кухи и изпити като на някой от пещерните обитатели на Платон, които не били зървали светлина. Между очите му се бяха настанили две дълбоки бразди, които толкова често бяха поемали семената на недоволството от живота, че бяха станали постоянна негова черта. Джеймс подръпна кожата на лицето си, за да се опита да изтрие белезите на своето нещастие, а после се приближи до вратата и подвикна на Минди:
— Какво беше онова нещо?
— Кое? — обади се тя, без да вдига глава. Беше свалила панталона си и сега нахлузваше дебел черен чорапогащник.
— Онова нещо, дето го използват светските личности, за да се избавят от бръчките си.
— Ботокс ли? — вдигна изненадано очи Минди. — И какво за него?
— Може и аз да си направя — заяви Джеймс. А на изумения поглед на жена си отвърна: — Смятам, че ще бъде добре за турнето по случай промоцията на книгата. Няма да ми навреди да изглеждам по-млад. Нали всички твърдят, че младостта била отлична реклама?!