Лола мразеше ресторанта „Никърбокър“, защото в него се събираха само старци и местни — разнородна тълпа без капчица блясък, с обикновени пуловери и прости очила. Казваше си, че ако животът й с Филип стане такъв, по-добре да се самоубие. Успокояваше я единствено фактът, че сега отиваха на вечеря с Джеймс Гуч, който бе известен писател с наскоро излизаща книга, за която всички ще започнат да говорят — макар Филип да твърдеше, че така и не разбира защо. Според него Джеймс Гуч бил второразреден автор. Но дори и така да беше, Лола все пак не проумяваше защо Филип не харесва Джеймс. Та Джеймс бе толкова сладък, а и толкова податлив на манипулация! Ето, дори и сега непрекъснато й хвърляше погледи, а после извръщаше глава.
Виж жена му, Минди Гуч, бе съвсем друга работа. Всеки път, когато Минди си отвореше устата, Лола усещаше, че кръвта й кипва. Минди въобще не си правеше труда да прикрие пълното си пренебрежение към младото момиче — държеше се така, сякаш Лола я нямаше, сякаш изобщо не седеше на масата до нея. Бе се вторачила единствено във Филип и не извръщаше глава. Не че Лола държеше да разговаря с Минди. С кокчето от осемдесетте, острият като човка нос и бледата си кожа тази жена я плашеше. И най-странното от всичко бе, че тя се държеше така, сякаш се мислеше за красива. На Лола й мина през ума, че може би преди милиони години, когато Минди е била на осемнадесет, е хващала окото. Но дори и така да е било, хубостта й е увехнала твърде бързо. По мнението на Лола всяко момиче може да бъде красиво на осемнадесет, ала истинският тест за красотата идва с възрастта. Дали си все така красива и на двадесет и две? На тридесет? А на четиридесет? Последната цифра й напомни за Шайфър Даймънд и как Филип твърдеше, че на четиридесет и пет все още била голяма красавица. Лола си бе позволила да изкаже принципно несъгласие по въпроса, а Филип я бе контрирал с довода, че просто ревнува. Тя, разбира се, бе отрекла автоматично, настоявайки, че нещата стоят точно обратното — че другите жени ревнуват от нея. Ала Филип не се бе хванал, така че в крайна сметка Лола трябваше да признае, че Шайфър Даймънд била красива „за възрастта си“.
Ала със седящата до нея Минди Гуч нямаше такъв проблем — Минди не би могла да бъде никакъв повод за ревност. Единственото желание, което Лола изпитваше към нея, бе да я прободе с вилицата си.
— Държа пържолата ми да е добре препечена! — тъкмо съобщаваше тя на сервитьора. — Със задушени зеленчуци! Повтарям — задушени, а не сварени! Само да видя и грам масълце, ви я връщам!
— Разбира се, мадам — кимна чинно сервитьорът.
„Ако някога заприличам на Минди Гуч, сигурно ще си тегля куршума!“ — каза си за кой ли път тази вечер Лола.
Но доколкото можеше да схване, Минди очевидно си беше такава непрекъснато, тъй като нито Джеймс, нито Филип й обръщаха внимание. Двамата бяха потънали в свой си, мъжки разговор.
— И каква точно е функцията на съвременния човек на изкуството? — тъкмо казваше Джеймс. — Понякога започвам да се питам дали той има някаква цел!
— Той ли? — сряза го автоматично Минди. — Ами тя!
— Някога творецът отразяваше човека — продължи Джеймс, без изобщо да й обърне внимание. — Предлагаше на обществото удобно огледало. Така той ни показваше истината или ни вдъхновяваше!
— Ако нещата опират само до отразяване на обществото, за това вече не се нуждаем от творци — контрира го Филип. — За това си имаме телевизия. И риалити програми.
— Хей, някой гледал ли е „Моите суперски 16 години“? — намеси се Лола. — Страхотно добро е!
— Аз съм го гледал — отговори Джеймс.
— Ами „Хълмовете“? — продължи Лола. — Какво ще кажеш за него?
— Какво, по дяволите, представляват тези „Хълмове“? — промърмори Минди. Джеймс улови погледа на Лола и й намигна.
След вечерята двамата се озоваха на тротоара пред ресторанта сами. Минди бе отишла до тоалетната, а Филип се бе спрял да поговори с някакви негови познати. Лола тъкмо закопчаваше палтото си. Джеймс огледа улицата в двете посоки, опитвайки се да не я зяпа, и накрая отбеляза:
— Сигурно ти е студено.
— На мен рядко ми става студено — отговори тя.
— Така ли? А на моята жена все й е студено.
— Много лошо — рече Лола, неизпитваща никакво желание да обсъжда Минди. — А кога, между другото, излиза книгата ти?