— Донесох ти книгата — изрече притеснено той. — Както обещах.
Макар че беше зима, Лола бе облечена само по модерна тениска (днес очевидно всички момичета пренебрегваха времето в стремеж да покажат на света цялата си плът) и карирани панталони, които подчертаваха задните й части. На краката си носеше красиви домашни пантофки от синьо кадифе, върху които бяха избродирани череп и кости. Докато поемаше книгата от ръцете му, вероятно бе забелязала погледа му, защото докосна едната си пантофка с върха на другата и отбеляза:
— От миналата година са. Исках да си купя от модела с ангелчетата или пеперудките, но не можах да си го позволя. Онези струваха шестстотин долара. — Въздъхна, приседна на дивана и допълни: — Както знаеш, вече съм бедна.
Джеймс се зачуди как да реагира на тази неочаквана и случайно подхвърлена информация. В този момент мобилният й телефон иззвъня и тя го вдигна. Последваха няколко „боже мой“ и „мамка му“, сякаш него го нямаше в стаята. Джеймс се почувства леко обиден. Докато се подготвяше за срещата им, си представяше как тя подскача от радост при вида на книгата му, искрено заинтересувана. Но сега като че ли започна да се съмнява дали е точно така. След десет минути се предаде и тръгна да излиза.
— Чакай! — спря го тя, посочи към телефона и направи движение, с което се опита да му подскаже, че не може да контролира ситуацията. После дръпна телефона от ухото си и попита тихо: — Тръгваш ли си?
— Като че ли се налага.
— Защо?
— Не знам.
— Недей. Ей сега ще свърша!
Джеймс не беше много сигурен, че ще стане точно така, но все пак се примири и отново приседна. Бе изпълнен с надежда като осемнадесетгодишен младеж, който продължава да се надява, че парашутът му може и да се отвори. Загледа се в нея как крачи из стаята, удивен и едновременно уплашен от неизчерпаемата й енергия, младостта й, силата на гнева й и най-вече — от онова, което тя вероятно си мисли за него.
Накрая Лола приключи разговора, захвърли телефона на дивана и се обърна към него.
— Знаеш ли какво е станало? Две момичета от елита се сбили в някакъв нощен клуб, обаче някой записал всичко и го пуснал по „Снаркър“!
— Божичко! — възкликна Джеймс. — Момичетата още ли правят подобни работи?
Лола го изгледа така, сякаш идва от друга планета.
— Ти на себе ли си? Та съвременните момичета са по-луди от всякога! Даже са по-скоро зли!
— Разбирам — кимна Джеймс. Последва сконфузена пауза. После: — Донесох ти книгата.
— Да бе, знам — кимна тя, закри очи и простена: — Боже, толкова съм объркана!
— Не си длъжна да я четеш, ако не искаш — смотолеви Джеймс.
Книгата лежеше на масичката между тях. На корицата се виждаше рисунка на пристанището на Ню Йорк от 1775 година. В горната част, с големи червени, релефни букви се виждаше заглавието: „Дневник на един американски терорист“ — търговският вариант, който издателите бяха решили да дадат на „Самотният войник“.
Лола свали ръцете си, погледна го съсредоточено, а после, очевидно досетила се за какво става въпрос, вдигна книгата и отсече:
— Напротив, искам! И ще я прочета. Просто се притеснявам за Филип!
— О! — рече Джеймс. За момент изобщо бе забравил за съществуването на Филип.
— Много е гаден!
— Така ли?
Тя кимна и обясни:
— Стана такъв, откакто ме покани да се преместя да живея при него. Непрекъснато ме критикува, не харесва нищо от онова, което правя. — Намести се на дивана и продължи: — Ето например онзи ден. Обтривах тялото си със скраб и част от него очевидно е паднала на пода. А после ми се наложи веднага да изляза и да свърша нещо — ходих до дрогерията. Та Филип междувременно се прибрал и се подхлъзнал на скраба. И когато аз се върнах, той започна да ми крещи, че съм била немарлива.