Ана-Лиза се бе хвърлила в работата със същата страст, с която някога работеше като адвокат. Проучи финансовото състояние на фондацията. Оказа се, че миналата година главният бал бе събрал тридесет милиона долара — невероятна сума дори за богаташи — при което прецени, че тази година можеха да съберат най-малко пет милиона отгоре. Обикаляше да опитва храна и да разглежда цветови аранжировки, преглеждаше списъците на поканените и присъстваше на заседанията на организационния комитет. Работата не беше кой знае колко вълнуваща, но все пак й даваше някаква цел освен апартамента и й помагаше да не мисли чак толкова много за Пол. Откакто бяха в Китай, където Пол и Санди по цял ден бяха заети с бизнес, а Кони и Ана-Лиза бяха развеждани по историческите забележителности в мерцедес с частен шофьор и екскурзовод, Пол ставаше все по-потаен и затворен в себе си и все по-рядко се вясваше пред нея. В редките случаи когато си беше вкъщи, прекарваше времето в кабинета си, където водеше продължителни телефонни разговори или рисуваше някакви графики на компютъра си. Отказваше да обсъжда бизнеса си с нея, макар да благоволи да подхвърли, че Санди бил на път да сключи някаква ключова сделка с китайците — сделка, която щяла да промени из основи стоковия пазар и да им донесе милиарди долари.
— Какво знаеш за китайската сделка? — бе попитала Ана Лиза Кони един следобед, след като се завърнаха в Ню Йорк.
— Спрях да задавам подобни въпроси още преди много време — отвърна Кони, като отвори миниатюрния си лаптоп. — Санди се опита да ми го обясни няколко пъти, но аз не разбрах нищо и затова престанах да го питам.
— Не те ли притеснява да не знаеш какво точно прави съпругът ти? — изгледа я учудено Ана-Лиза.
— Ни най-малко — отговори Кони, докато разглеждаше списъка с имената за благотворителния бал.
— Ами ако има нещо незаконно? — продължи Ана-Лиза, макар да не знаеше защо точно го каза.
— Санди не би сторил нищо незаконно. Нито Пол. Той е твой съпруг, Ана-Лиза! Ти го обичаш, а и той е чудесен!
Времето, което прекарваше с Кони, бе дало на Ана-Лиза възможност да опознае по-добре характера й. Кони бе наивно романтична, оптимистка, която се възхищаваше на съпруга си и вярваше, че може да получи всичко, което си поиска, стига да вади душата на хората с памук. Приемаше парите на Санди за даденост, сякаш никога не й бе хрумвало да се запита какъв би бил животът й, ако имаха по-малко. Но както Ана-Лиза установи, отношението й към парите се дължеше не толкова на арогантност, колкото на природна простота. Още от шестгодишната й възраст животът на Кони е бил отдаден на едно нещо — танца, а след като още на осемнадесет става професионална танцьорка, тя така и не успява да завърши училище. Не че беше тъпа — просто всичко, което знаеше, бе наизустено. Ако се стигнеше до логически анализ на нещата, тя беше изгубена — подобно на дете, което е запаметило имената на всички щати в САЩ, но не може да си представи тяхното географско местоположение.
Бидейки далеч по-силна и интелигентна, Ана-Лиза бързо се бе превърнала в доминиращата от двете приятелки. Не че Кони имаше нещо против, напротив — приемаше статуса на Ана-Лиза за даденост. Полагаше усилия Ана-Лиза да бъде канена на всички важни обеди и нощни коктейли по бутиците; даваше й имената на хората, които не биха имали нищо против да идват в дома й, за да й правят маникюра, педикюра, кола-маските и масажа — „така че да не ти се налага всички да те гледат полугола“, — а после дори й предостави името на добър стилист, който да й направи кичури. Кони бе дотолкова погълната от собствения си външен вид, че изобщо не можеше да й хрумне, че Ана-Лиза не желае да отделя чак толкова много време за себе си. Една от маниите й бе да проверява печатните и онлайн светски издания за техни снимки и когато откриеше нещо интересно, автоматично звънеше на Ана-Лиза и изпискваше: „Хей, видях една страхотна твоя снимка в «Уименуеър дейли»!“ Или: „Зърнах най-хубавата снимка на двете ни от снощната промоция на парфюми!“ А после задължително питаше Ана-Лиза дали иска да й изпрати принтираните страници по куриер. „Няма нужда, Кони, аз мога да си ги изкарам и сама!“ — отвръщаше Ана-Лиза. Но ето че след не повече от два часа портиерът позвъняваше на вратата й и й подаваше дебел плик. Ана-Лиза обикновено поглеждаше снимките и веднага ги прибираше в едно чекмедже.