— Аз не съм Санди!
— В такъв случай не трябва да излизаш!
— Подозирам, че същото би трябвало да важи и за теб!
Забележката му я изкара от релси.
— А защо тогава да не се върна във Вашингтон? — изрече остро тя.
— Какво би трябвало да означава това?
Тя поклати глава. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори с него — нещо, което бе установила още в самото начало на брака им. Когато между тях се появяваха разногласия, Пол започваше да разчленява думите й с надеждата да отвлече вниманието й от темата, така че спорът никога да не бъде разрешен и те никога да не постигнат съгласие. За него концепцията за принципното съгласие бе немислима.
— Нищо — отговори тя.
После тя наистина си остана вкъщи три вечери подред. Обаче Пол отказа да направи каквито и да било промени в графика си, така че на нея й се наложи да си седи съвсем сама в апартамента и да се лута от стая в стая, докато накрая Пол се прибере в десет от работа, хапне един сандвич с фъстъчено масло, приготвен от икономката, и се качи в кабинета си, за да продължи да работи. Били Личфийлд беше все още при майка си и Ана-Лиза се почувства безкрайно самотна в големия град, където всички останали като че ли имаха по-важни работи от това да бъдат с нея. Затова на четвъртата вечер тя се отказа да бъде послушна, излезе с Кони и фотографите им направиха още много снимки, които Ана-Лиза отново прибра в чекмеджето и изобщо не каза на Пол.
И сега една от жените, вманиачена по темата за първата светска дама на Ню Йорк, се обърна към Ана-Лиза и нехайно отбеляза:
— Ти как изобщо се озова в този списък? Особено като се има предвид, че си в Ню Йорк едва от шест месеца?
— Нямам представа — отговори Ана-Лиза.
— Защото именно тя трябва да бъде провъзгласена за следващата госпожа Хаутън! — отсече гордо Кони. — Били Личфийлд е категоричен в това отношение. А и за всички е ясно, че от Ана-Лиза ще излезе много по-добра госпожа Хаутън, отколкото от мене!
— Не съм особено убедена — обади се Ана-Лиза.
— Били ли те включи в списъка? — продължи да разпитва жената.
— Обичам Били, но понякога може да бъде много настоятелен — отбеляза друга.
— Изобщо не мога да разбера какво толкова ви пука! — рече Ана-Лиза и притисна поредната марка към поредния плик. Все още й оставаха поне стотина такива. — Госпожа Хаутън е мъртва. Затова ви предлагам да я оставим да почива в мир!
Гостенките й приеха скандалната забележка със задружно кудкудякане.
— Съвсем сериозно! — повтори невъзмутимо Ана-Лиза, докато ставаше, за да помоли Мария да донесе обяда. — Не мога да разбера как подобно нещо може да ви бъде цел!
— Говориш така, само защото не го искаш! — изтъкна една от жените. — Винаги е така: точно този, който не го иска, го получава!
— Напълно си права — съгласи се Кони. — Когато се запознах със Санди, после нямах никакво желание да го виждам повече. Но ето че вече сме женени!
— Мария! — извика Ана-Лиза, като бутна летящите врати на кухнята. — Би ли сервирала пилешката салата „Уолдорф“ и кашкавалените бисквити, ако обичаш?
После се върна на масата и продължи да лепи марки.
— Между другото, получихте ли мястото за паркиране? — обади се по едно време Кони.
— Не — отговори Ана-Лиза.
— Трябва да бъдете непреклонни към хората във вашата кооперация! — посъветва я една от жените. — Не им позволявайте да ви тъпчат! Дадохте ли им да се разберат, че ще плащате повече за мястото?
— В тази сграда подобни неща не минават — отговори Ана-Лиза и от самата мисъл за това я заболя главата.
Напоследък й беше дошло много със съседите — мястото на паркинга, климатиците, шума. Не че Пол улесняваше отношенията й с хората. Наскоро бе отишъл при съседа, спечелил лотарията за паркинга — тих човечец, сърдечен хирург в „Колумбия“, — и му предложил подкуп. Докторът обаче се бе оплакал на Минди, а Минди на свой ред бе изпратила на Пол бележка, в която го молеше да не се опитва да подкупва останалите собственици в кооперацията. Когато Пол зърна бележката, пребледня.
— Откъде е взела това? — извика, като посочи листчето, върху което беше написана бележката. Листчето беше с логото на хотел „Четири сезона“ от Банкок. — Влизала е в апартамента ни! — изкрещя Пол. — Точно оттук го е взела! От бюрото ми!
— Пол, не се дръж като луд!
— Тогава откъде го е взела, а? — продължи да настоява Пол.
— Нямам представа — рече Ана-Лиза, но точно тогава си спомни, че по Коледа бе дала ключове от апартамента им на Сам. Нямаше съмнение, че детето, което иначе веднага бе върнало ключовете, е било принудено преди това да ги даде на майка си.