Изпълнен с въодушевление, той зачука силно на вратата на апартамент 13 Б. Чу някакво тътрене на крака и очаквайки да види Лола, изпадна в шок, когато зърна срещу себе си Филип Оукланд. А когато Филип на свой ред видя Джеймс, по лицето му се изписа хладина и раздразнение.
— Гуч, какво правиш тук?
Сякаш сцената беше взета направо от някоя сапунена опера. Джеймс се опита да надникне незабележимо над рамото на Филип, за да види дали Лола е там, а Филип попита:
— Мога ли да ти помогна с нещо?
Джеймс даде всичко от себе си, за да си възвърне силите, и промърмори:
— Току-що получих страхотни отзиви от „Ню Йорк таймс букривю“. — И размаха безполезните вече листи в ръката си.
— Поздравления — смотолеви Филип и направи опит да затвори вратата.
— Лола вкъщи ли е? — извика в отчаянието си Джеймс.
Филип го изгледа, изсмя се саркастично и кимна с глава, сякаш вече бе проумял истинската цел на съседа си.
— Лола! — подвикна към вътрешността на апартамента.
Лола се приближи към вратата, облечена в копринен халат. Косата й беше мокра, като че ли току-що излизаше от банята.
— Какво? — попита и небрежно пъхна ръка в задния джоб на дънките на Филип.
Джеймс притеснено подаде листите и каза:
— Това е отзивът в „Таймс“. Реших, че може би ще искаш да го видиш.
— Разбира се — изрече с хладна любезност тя, сякаш не беше идвала в апартамента му само преди няколко часа, сякаш никога не беше ходила в апартамента му, сякаш изобщо не го познаваше.
— Добър е — продължи Джеймс. Знаеше, че е победен, но не искаше да приеме поражението си. — Всъщност, направо е страхотен!
— Готино! Нали, Филип?
— Да, много приятно — кимна Филип и този път наистина хлопна вратата под носа на Джеймс Гуч.
Джеймс се запита дали в живота му имаше друг момент, когато се бе чувствал толкова глупаво, колкото сега.
Когато се върна вкъщи, му трябваше доста време, докато се възстанови от тази обезпокоителна сцена. Успя само защото телефонът иззвъня. Беше Минди.
— Току-що разбрах — изрече с обвинителен тон тя.
— За какво? — попита той, автоматично превключвайки на обичайния им начин на разговор.
— За корицата на „Ню Йорк таймс букривю“ — извика тя. — Защо не ми се обади? Защо трябваше да го разбера от един блог?
Джеймс въздъхна и отговори:
— И аз самият научих току-що.
— Не се ли радваш? — попита Минди.
— Много — отговори той.
И затвори. А после приседна на стола си. Никога не си бе помислял, че радостта от триумфа ще трае вечно, но и през ум не му беше минало, че ще бъде чак толкова краткотрайна.
Няколко дена по-късно Били Личфийлд се завърна в Манхатън. Майка му беше по-добре, но и двамата бяха наясно, че вече е поела неизбежния си път към смъртта. Месецът, прекаран в затънтените предградия в полите на планините Бъркшир, го бе научил на много неща — и най-вече какъв голям късмет е извадил в живота. Истината бе, че той не бе роден в богатите имения, а в предградията, и фактът, че бе успял да избяга от тях в продължение на тридесет години, бе повече от удивителен. Ала облекчението му от завръщането в Манхатън бе твърде краткотрайно. Още в мига, в който застана пред вратата на апартамента си, го очакваше предупреждение за изгонване.
За да възстанови правото си на ползване на жилището, той трябваше да отиде до квартирния съд на Стейт стрийт, където се оказа сред масите на големия град. Това бе истинският Манхатън, където всеки се мислеше за повече от другите и всеки отстояваше със зъби и нокти своите права. Били приседна до стотиците други в един от многобройните пластмасови столове в задушната чакалня и примирено изчака реда си.
— Какво е вашето извинение за неплащането на наема? — попита го съдията, когато дойде неговият ред.
— Майка ми беше болна. Трябваше да напусна града, за да отида да я гледам.
— Това е престъпно нехайство.
— Не и според майка ми.
Съдията се смръщи, но като че ли го съжали.