— Веднага си платете наема и таксата за просрочване. И се постарайте никога повече да не ви виждам тук!
— Да, Ваша чест — кимна Били.
Изчака на още една дълга опашка, за да плати всичко в брой, а после се качи на метрото. Топлият, спарен въздух на мотрисата притисна главата му като в менгеме. Оглеждайки лицата около себе си, Били бе шокиран от безсмислието на толкова много човешки животи. Но може би просто неговите очаквания бяха твърде високи. Може би Бог не бе предвидил живота да бъде нещо повече от обикновено размножаване.
Все още в това настроение, той посрещна Ана-Лиза пред сградата на № 1 и се качи в нейното съвсем ново бентли. Личният шофьор бе нает от специална агенция с негово съдействие. Не бе виждал Ана-Лиза повече от месец и сега се изуми от външния й вид — на светлинни години далече от нехайното момчешко излъчване на жената, с която се бе запознал преди девет месеца. Но тя все още не бе изгубила умението да изглежда естествена, сякаш не бе сложила никакъв грим и косата й не бе старателно подредена в прическа и не носеше панталони за пет хиляди долара — макар Били да знаеше, че тя влага много време и усилия за поддържането на външния си вид. Следователно изобщо не бе чудно, че хората се надпреварваха да я канят навсякъде, а списанията се съревноваваха да показват нейни снимки. За свое огромно учудване Били се улови, че изпитва известни резерви във връзка с нейния главоломен успех. Тази предпазливост бе съвсем нова за него — вероятно беше плод на последните събития или на осъзнаването, че собствените му години на борба в крайна сметка не бяха довели до нищо. Искаше му се да й каже: „Снимката е временно отражение — днес е тук, утре го няма. И няма да донесе никакво удовлетворение на душата ти.“ Но не й каза. Защо да не се забавлява сега, докато може? А за разкаянията и съжаленията — време много.
Колата ги откара до галерията „Хамър“ на Пето авеню, където Били приседна на една пейка и потъна в съзерцание на най-новите произведения на художниците. В чистата белота на галерията силите му започнаха да се завръщат. Да, ето защо правеше това, което правеше. Макар самият той да не можеше да си позволи предмети на изкуството, поне имаше възможността да се обкръжава с тях благодарение на онези, които можеха. Ана-Лиза приседна до него и се втренчи в прочутата картина на Андрю Уайът на жена в синя стая край брега.
— Никога няма да разбера как една картина може да струва четиридесет милиона долара! — изрече по едно време Ана-Лиза.
— О, мила! — въздъхна Били. — Картина като тази е безценна! Абсолютно уникална! Трудът и погледът на един-единствен човек, но в нея се съзира съзидателната ръка на Бога!
— Но същите тези пари биха могли да бъдат похарчени в помощ на хората! — изтъкна тя.
Беше чувал този аргумент толкова често, че понякога му дотягаше да обяснява. Все пак сега каза:
— Да, на повърхността това е вярно. Ала без изкуството човекът си остава животно, при това не особено привлекателно животно! Лакомо, алчно, егоистично и с жажда за кръв. А изкуството ни дава радост, красота и поглед към вселената. То е истинската храна за душата!
— Били, добре ли си? — погледна го разтревожено Ана-Лиза.
— Превъзходно! — отговори той.
— Ако мога да сторя нещо, за да помогна на майка ти… — започна тя, но спря, защото се сети, че Били много мразеше да говори за финансовото си положение. После обаче състрадателността й взе връх и тя продължи: — Ако се нуждаеш от пари… А Пол изкарва много… Напоследък разправя, че е на прага да натрупа милиарди… — Тук тя се усмихна притеснено, сякаш се срамуваше. — А аз за нищо на света не бих хвърлила десет милиона долара за картина, но ако някой се нуждае от помощ…
Без да сваля очи от шедьовъра на Уайът, Били изрече:
— Няма нужда да се притесняваш за мен, скъпа моя. Оцелял съм в Ню Йорк достатъчно дълго и смятам, че ще успея да издържа още мъничко!
Когато влезе в апартамента си, телефонът звънеше. Беше майка му.
— Помолих момичето да ми донесе една пъстърва от супермаркета, а тя се оказа развалена! Не мога да повярвам как има хора, които не могат да различат вмирисаната риба от прясната!
— О, мамо! — въздъхна безсилно той.
— И какво трябва да направя сега? — продължи ядосано старицата.
— Не можеш ли да се обадиш на Лаура? — предложи Били, като имаше предвид сестра си.
— С нея пак не си говорим. Говорихме си само докато ти беше тук.
— Ще ми се да се решиш да продадеш къщата и да се преместиш в апартамент в Палм Бийч! Там животът ти ще бъде много по-лесен!