— Не мога да си го позволя, Били! Пък и не желая да живея сред непознати.
— Но нали ще си имаш собствен апартамент?!
— Не мога да живея в такава кутийка! Знаеш, че ще откача!
Били затвори телефона и пак въздъхна. Майка му бе станала невъзможна, но, от друга страна, вероятно всички стари хора стават такива, когато откажат да приемат факта, че е необходима промяна. Той бе наел частна медицинска сестра, която да посещава майка му два пъти седмично, както и едно момиче, което да й чисти и пазарува. Но знаеше, че това разрешение е само временно. А и майка му беше права — не можеше да си позволи да си продаде къщата и да си купи апартамент във Флорида. Докато беше при нея, той се бе консултирал с един агент по недвижимите имоти и бе разбрал, че пазарът на имоти е претърпял драстичен спад и че сега къщата на майка му би струвала не повече от триста хиляди долара. Ако я е била продала преди две години, тогава вероятно е можела да вземе поне четиристотин и петдесет хиляди.
Но преди две години никой не си бе помислял, че нещата ще се обърнат така. Иначе сега с майка му всичко беше наред, но той бе наясно, че на някакъв етап тя ще трябва да отиде в старчески пансион, където да се грижат постоянно за нея. Ала както сестра му го бе информирала, минималната месечна такса за подобен пансион била пет хиляди долара. Което ще рече, че дори и да продаде къщата, парите от нея ще й стигнат за около четири години. А после какво?
Били огледа малкия си апартамент. И него ли бе на път да загуби? И той ли бе на път да се превърне в обект на благодеяния? Фактът, че Ана-Лиза Райе го бе попитала дали не се нуждае от пари, бе изключително лош знак. Толкова ли очевидно бе отчаянието му? Щом хората доловят слабостта му, автоматично ще го отрежат. „Чу ли какво е станало с Били Личфийлд? — ще си кажат. — Изгубил апартамента си и бил принуден да напусне Ню Йорк!“ Ще поговорят, ще поговорят за него, а накрая ще го забравят. В този град никой не обръщаше внимание на неудачници.
Отиде в спалнята си и отвори дървената кутия, която госпожа Хаутън му бе оставила в наследство. Кръстът на Кървавата Мери си лежеше все така в кадифената торбичка в тайното отделение. Бе му минало през ума да си наеме сейф, в който да скрие кръста, но после си каза, че дори само това действие би могло да събуди нечии подозрения. Затова, подобно на Луиз Хаутън, и той бе продължил да си го държи вкъщи на съвсем видно място — върху бюрото си. Докато изваждаше кръста от торбичката, той си спомни нещо, което госпожа Хаутън му бе казала веднъж: „Проблемът с изкуството, Били, е в това, че то не разрешава проблемите на хората. Виж парите са съвсем друго нещо!“
Сега Били си сложи очилата за четене и огледа кръста. Диамантите бяха доста грубо обработени по днешните стандарти и бяха далеч от идеални по отношение на цвета и яркостта си. Но пък камъните бяха стари и огромни. Диамантът в средата бе най-малко двадесет карата. На свободния пазар кръстът би могъл да струва най-малко десет милиона долара.
Но точно това обстоятелство му подсказа, че не трябва да бъде алчен — колкото по-голяма цена сложеше на кръста, толкова по-голяма бе вероятността продажбата да привлече нежелано внимание. Затова реши да поиска само три милиона долара — напълно достатъчни, за да поеме грижите за майка си и да си подсигури относително скромния начин на живот в Ню Йорк.
А после осъзнаването на онова, което се канеше да извърши, скова тялото му от страх. Усети, че започва да се поти. Остави кръста на леглото, влезе в банята, взе си два ксанакса и се пъхна под душа.
След това, докато се подсушаваше с дебелата бяла хавлиена кърпа, той си заповяда да бъде решителен в действията си. Би предпочел да продаде кръста на Ана-Лиза Райе, на която имаше безусловно доверие, обаче Ана-Лиза беше адвокат и веднага ще надуши, че сделката е незаконна. А това му оставяше само още един избор — Кони Брюър. Блажената липса на интелигентност на Кони можеше някой ден да го завлече в гроба, но, от друга страна, тя бе доста добра в следването на инструкции. Което ще рече, че стига редовно да й напомня да си държи езика зад зъбите, всичко ще бъде наред. И сега, докато обличаше копринения си индийски халат, Били си каза, че ако ще прави нещо, трябва да го направи бързо. Затова веднага вдигна телефона до леглото си и позвъни на Кони.
В момента тя вземала децата от училище, но каза, че ще намине при него към четири-четири и половина. В четири и половина звънецът на вратата му иззвъня и Кони се появи в претъпкания му апартамент.