— Били, много си мистериозен! — възкликна въодушевено тя.
Той просто вдигна кръста пред очите й.
— Какво е това? — изписка тя и се приведе, за да го огледа по-добре. — Истински ли е? Мога ли да го подържа? — Тя поднесе дланта си и той го постави в нея. — Това диаманти ли са? — ахна тя.
— Надявам се — отговори той. — Кръстът е принадлежал на кралица!
— О, Били, искам го! Искам го! — започна да пищи тя. — Трябва да го имам! Мой си е! — Постави кръста на гърдите си и се обърна, за да се огледа в огледалото над камината. — Виждаш ли? Започва да ми говори! Скъпоценните камъни винаги ми говорят! И знаеш ли какво ми казват? Че са мои!
— Много се радвам, че ти харесва — изрече нехайно Били. И с гласа на човек, извършил множество сделки с предмети на изкуството, допълни: — Този кръст е много специален! И има нужда да бъде в правилния дом!
Кони веднага прие делови вид, страхувайки се, че ако не го купи веднага, кръстът може и да й се изплъзне.
— Колко искаш за него? — попита, приседна на дивана и извади мобилния си телефон. — Веднага ще се обадя на Санди и ще му поръчам да ти напише чек!
— Това би било прекрасно, скъпа моя, но се опасявам, че нещата не са чак толкова прости!
— Но аз го искам сега! Веднага!
Били й позволи да го отнесе и изпита огромно облекчение, когато ценното произведение на изкуството напусна апартамента му. Сега единственото, от което имаше нужда, бяха парите.
Тази вечер беше канен на коктейл, обаче си остана вкъщи, за да изчака Санди.
Точно в осем вечерта Санди почука нетърпеливо на вратата му. Никога досега не бе идвал в жилището на Били Личфийлд и определено беше изненадан да разбере колко малко беше то. Вероятно точно по този повод докато отваряше куфарчето си, той отбеляза:
— Предполагам, че когато получиш парите, ще си купиш по-голям апартамент, а?
— Не мисля — отговори Били. — Тук си ми харесва.
— Както обичаш — кимна делово Санди и извади жълт юридически бележник. После започна да му обяснява детайлите на плана, който беше измислил, и след не повече от двадесет минути двамата стигнаха до споразумение.
Когато по-късно Били си легна, се почувства като изцеден. Нямаше съмнение, че за Санди цялата тази потайност беше твърде странна и предвид факта, че очевидно гледаше на кръста като на обикновена красива дрънкулка, вероятно бе помислил Били просто за поредния ексцентрик. Но иначе планът бе много лесен и парите никога не биха могли да бъдат проследени до продажбата на кръста. Санди щеше да му открие инвестиционна банкова сметка в Женева, Швейцария, в която в продължение на десет месеца щеше да привежда суми от малко под десет хиляди долара. Този ход нямаше да привлече вниманието на властите, които проследяваха единствено транзакции на стойност над десет хиляди долара. Когато приключиха сделката си, Санди на шега му предложи да си напише завещанието.
— Защо? — смая се Били.
— Защото ако с теб се случи нещо, правителството автоматично ще сложи ръка на авоарите ти — отговори делово Санди, докато затваряше куфарчето си.
Били затвори очи. Всичко бе свършило и вече нямаше връщане назад. Почти веднага заспа и се събуди чак на сутринта. Това бе първата нощ от седмици насам, в която бе успял да се наспи без помощта на сънотворни.
Две вечери по-късно обаче изживя огромен ужас. Беше на премиерата на „Скъпоценни камъни“ на Баланшин в Нюйоркския балет. Били бе решил да отиде сам — щеше му се поне за една вечер да се освободи от задължението да поддържа маската си пред други хора. Но трябваше да се досети, че в Ню Йорк човек не може да остане незабелязан. Установи го още по време на разходката през първия антракт, когато се сблъска с Енид Мърл, придружавана от някакво нелепо младо същество с огромни зъби. Енид не му представи момичето и всъщност се държа твърде недружелюбно.
— О, Били — бе единственото, което изломоти, преди да му обърне гръб.
Били не отдаде огромно значение на реакцията й, защото я познаваше добре и знаеше, че понякога можеше да бъде и такава. Освен това, както всички в Ню Йорк вече отчитаха, Енид Мърл в крайна сметка бе остаряла.
Ала веднага след това бе стреснат от потупване по рамото. Били се обърна и се озова лице в лице с Дейвид Порши — директорът на музея „Метрополитън“. Дейвид Порши бе плешив мъж с маслинена кожа и дълбоки торбички под очите; на петдесет и пет се считаше за относително млад, за да заема подобна отговорна позиция, ала при назначаването му бордът бе изхождал от презумпцията, че той ще може да оглавява великата институция поне тридесетина години.