— Били Личфийлд! — възкликна Дейвид и кръстоса ръце пред гърди, поглеждайки го така, сякаш бе сторил нещо нередно.
Били се ужаси. Като директор на музея, Дейвид не можеше да не е запознат с мистерията около кръста на Кървавата Мери. За момент на Били му хрумна крайно ирационалната мисъл, че Дейвид може би по някакъв начин е разбрал как кръстът се е озовал у него благодарение на наследството на госпожа Хаутън. Ала всички тези мисли се оказаха плод единствено на неговата параноя, защото в следващата секунда Дейвид изрече:
— Не съм те виждал цяла вечност! Къде се криеш?
— О, тук съм си — смотолеви притеснено Били.
— Вече не те виждам на нашите мероприятия. Откакто госпожа Хаутън се спомина — Бог да дари мир на благородната й душа! — сигурно вече не ни мислиш за достатъчно важни, за да ни удостояваш с присъствието си!
„Да не би да се опитва да изкопчи някаква информация от мен?“ — помисли си Били, но все пак хладнокръвно запази спокойствие, сви рамене и отвърна:
— Нищо подобно! Вече съм включил в календара си благотворителната ви вечеря през идния месец. Смятам дори да доведа Ана-Лиза Райе. Може би си чул, че тя и съпругът й купиха апартамента на госпожа Хаутън.
Знаеше, че няма нужда да казва нищо повече. Дейвид Порши автоматично схвана подтекста — присъствието на подобни хора означаваше набирането на нови дарители.
— Браво на теб! — възкликна доволно той. — Знаех си, че винаги можем да разчитаме на теб да работиш за нашата кауза!
Били се усмихна, но веднага щом директорът на музея се отдалечи, се отправи към мъжката тоалетна. Така ли щеше да бъде отсега нататък? Така ли щеше непрекъснато да наднича през рамо и да се пита дали хора като Дейвид Порши го подозират? Всички в света на изкуството го познаваха. И докато продължаваше да стои в Манхатън, никога нямаше да може да ги избягва.
Бръкна в джоба си, извади оттам оранжевите хапчета и пъхна едно от тях в устата си. Глътна го на сухо. Знаеше, че само след няколко минути лекарството ще започне да действа, но за съжаление вече беше прекалено късно. Вечерта му бе провалена. Не можеше да стори нищо друго, освен да се прибере у дома. И докато вървеше към изхода, отново зърна Енид Мърл. Тя също го видя. Той й помаха, но тя не реагира.
— Кой беше този? — попита Лола.
— Кой, скъпа? — направи се на разсеяна Енид, докато поръчваше две чаши шампанско.
— Мъжът, който ти помаха.
— Нямам представа за кого говориш, скъпа — отвърна Енид. Знаеше отлично кого има предвид момичето, но все още не бе простила напълно на Били Личфийлд заради апартамента на госпожа Хаутън. Винаги го бе считала за добър приятел, което щеше да рече, че той трябваше първо да отиде при нея и да прояви учтивостта да я информира какво смята да прави със семейство Райе.
Но точно сега изобщо не й се мислеше нито за Били Личфийлд, нито за семейство Райе и техния апартамент. Сега беше на балет. Ходенето на балет бе едно от най-големите удоволствия в живота на Енид и тук тя си имаше свои ритуали. Винаги сядаше на първата редица в първата ложа, на място 113, което считаше за най-доброто в театъра, и винаги си поръчваше по чаша от най-скъпото шампанско по време на антрактите. Елегантното първо действие, наречено „Смарагди“, беше приключило и сега, след като плати шампанското, тя се обърна към Лола и попита:
— Какво мислиш за балета, скъпа?
Лола се вторачи в парчето ягода в чашата си. Отлично знаеше, че балетът се считаше за връхната точка във висшата култура. Но още първото движение на сцената я бе отегчило и я бе накарало едва ли не да се разпищи и да започне да си скубе косите. Бавната класическа музика стържеше по нервите й — дотолкова, че за момент дори се запита дали не е направила грешка, като е избрала да бъде с Филип. Обаче после си напомни, че в случая Филип няма никаква вина — та той дори не беше тук! Умен ход от негова страна — да си остане вкъщи.
— Хареса ми — отвърна колебливо тя.
Отдалечиха се от бара и приседнаха на малка масичка встрани, където започнаха да отпиват от шампанското си.
— Наистина ли? — обади се по едно време Енид. — Имаше голям дебат за това кое от действията е по-хубаво: „Смарагди“, „Рубини“ или „Диаманти“. Лично аз предпочитам „Диаманти“, но като че ли повечето от други хора предпочитат „Рубини“. Затова смятам, че ти трябва сама да решиш за себе си.