А след това взе асансьора и слезе на деветия етаж.
— Ето те и теб! — възкликна Шайфър Даймънд, като отвори вратата.
— И теб! — отвърна весело той.
Тя бе облечена небрежно, с дънки и френска моряшка риза в бяло и синьо. На краката си не носеше нищо. Но все още не бе изгубила способността си да изглежда елегантно и в най-обикновените дрехи. Сравнявайки я неволно с Лола, Филип установи, че младото момиче няма това качество.
Шайфър постави ръце от двете страни на главата му, целуна го и отбеляза:
— Отдавна не сме се виждали, Оукланд!
— Така е — кимна той, влезе и се огледа. — Я! Ама тук нищо не се е променило!
— Нямам време да правя каквито и да било промени.
Филип се запъти към дневната и седна. Чувстваше се като у дома си и невероятно млад, сякаш всичките тези години бяха внезапно изтрити като с вълшебна пръчица. Вдигна една тяхна снимка, правена в Аспен през зимата на 1991 година, и отбеляза:
— Не мога да повярвам, че още я пазиш.
— Това място е като капсула във времето, Оукланд! Боже, тогава бяхме деца, нали? — отбеляза, като се приближи, за да погледне снимката. — Но пък изглеждахме добре заедно!
Филип се съгласи, смаян от щастието, което се излъчваше от младите им лица на снимката. Много отдавна не бе изпитвал подобно щастие.
— Какво стана оттогава? — промърмори, докато връщаше снимката на мястото.
— Просто остаряхме, момченце! — изчурулика весело тя и се запъти към кухнята. Както бе обещала, тя наистина му приготвяше вечеря.
— Говори само за себе си! — подвикна й той. — Аз не съм стар!
Тя надникна през врата и отсече:
— Нищо подобно! И е крайно време да го осъзнаеш!
— Ами ти? — продължи Филип, като отиде при нея в кухнята.
Тя тъкмо добавяше парчета лимон и едро нарязан лук във вътрешността на пилето, Филип седна на високото столче до барплота, на което бе седял толкова пъти преди, наля си червено вино и се загледа в нея как приготвя прочутото си печено пиле. Шайфър имаше и други специалитети, като например чили и картофена салата, а през лятото — задушени миди и омари, но печеното пиле си оставаше ненадминато — поне от негова гледна точка. Още първата неделя, която бяха прекарали заедно — преди много, много години, — тя бе настояла да му приготви пиле в миниатюрната фурничка на кухнята в хотелската стая. А когато той я бе подкачил, изтъквайки, че готвенето не е особено женствена процедура, тя бе отговорила: „Дори и най-големият глупак трябва да знае как да си приготвя храна!“
И сега, докато пъхаше пилето във фурната, тя каза:
— Аз никога не съм крила възрастта си. Основната разлика между мен и теб е, че аз не се страхувам от остаряването.
— Аз също не се страхувам — контрира я той.
— Напротив! И то как!
— Защо? Защото съм с Лола ли?
— Не само това — отбеляза тя, върна се в дневната и постави една цепеница в камината. После запали дълга клечка кибрит и я остави да се разгори. — Издава го всичко в теб. Цялото ти поведение. Излъчването ти!
— Може би и аз щях да се чувствам млад, ако снимах хитов телевизионен сериал! — опита се да я подразни той.
— Тогава защо не сториш нещо по въпроса? Защо не се върнеш към писането на книги? Вече шеста година не си издал нито една книга!
— Творчески блокаж — въздъхна той.
— Глупости! — сряза го тя, като запали огъня. — Просто се страхуваш, момченце! Някога беше различен. А сега се задоволяваш само с някакви глупави сценарии! „Завръщане при шаферките“! Профанщина!
— Но нали поех един нов сценарий! За Кървавата Мери! И той върви доста добре! — опита се да се защити той.
— Глупости, Филип! И това е поредната сапунка! Поредният начин за бягство! И няма нищо общо с реалния живот!
— Какво му е лошо на желанието за бягство от живота?
Тя го изгледа и поклати глава.
— Филип, през целия си живот живееш все на едно и също място, в твоя апартамент. Не си направил и крачка напред. И въпреки всичко, незнайно как, успяваш да бягаш!