— Санди ми го купи! — прошепна Кони, като посочи кръста.
Ана-Лиза направи крачка напред и учтиво започна да оглежда предмета, поставен върху тъмносиньо кадифе. Тя не споделяше интереса на Кони към бижутата, но все пак отбеляза любезно:
— Разкошен е! Какво представлява по-точно?
— Принадлежал е на кралица Мери! Бил й е подарък от папата, задето е запазила католицизма в Англия! Безценен е!
— Ако е истински, вероятно би трябвало да бъде в музея.
— Съвсем истински е — призна Кони. — Но напоследък толкова много антики са част от колекциите на частни собственици! А и аз не смятам, че има нещо лошо в това богатите да съхраняват съкровищата от миналото. Даже точно обратното — считам, че това е наш дълг! Този кръст е изключително важен предмет! И в историческо, и в естетическо отношение!
— По-важен дори от твоята чанта от крокодилска кожа? — подкачи я Ана-Лиза. И за миг не си й помисли, че кръстът е истински. Били й беше казал, че напоследък Санди купува на Кони толкова много бижута, че е започнал да се сдобива с репутацията на лесна мишена за мошениците. Доколкото познаваше Санди, не би се изненадала да е купил този кръст от някой сенчест дилър, решавайки проблемите му за цял живот.
— Чантите вече не са важни! — изтъкна назидателно Кони. — Казват го в самия „Вог“! Точно сега най-важното е да притежаваш нещо, което никой друг, освен теб, не притежава! Единственото. Уникалното.
Ана-Лиза се излетна на венецианския шезлонг и се прозина. На обяд беше изпила две чаши шампанско и като че ли й се приспа.
— А аз си мислех, че кралица Мери е била много зла — отбеляза. — Не беше ли тя, която бе убила сестра си? Или нещо не съм разбрала. По-добре да внимаваш, Кони! Кръстът може да ти донесе нещастие!
А междувременно, на няколко пресечки от тях, в приземния офис на музея „Метрополитън“ Дейвид Порши — старият приятел на Били Личфийлд, затвори телефона. Току-що го бяха информирали за слуховете, че кръстът на Кървавата Мери се е намерил. Говореше се, че сега бил в ръцете на някакво семейство на име Санди и Кони Брюър. Дейвид се отпусна назад във въртящия се стол и скръсти замислено ръце. Възможно ли е това да е истина?
Той бе напълно наясно с мистериозното изчезване на кръста през петдесетте. Всяка година кръстът се появяваше в списъка на изчезналите от музея експонати. Имаше подозрения, че той е бил откраднат от самата госпожа Луиз Хаутън, ала тъй като репутацията на дамата винаги е била безупречна, и което е още по-важно — тъй като всяка година даряваше по два милиона долара на музея, тогавашната управа бе решила да не се задълбава особено много в разследването.
Но сега, когато госпожа Хаутън бе вече мъртва, може би беше дошло време отново да се върнат към въпроса за кръста — особено предвид факта, че той се бе появил непосредствено след смъртта й. Дейвид Порши потърси информация за Кони и Санди Брюър по интернет и веднага разбра какви са. Санди се оказа на всичко отгоре хеджфондър — типично за новобогаташ да сложи ръка върху подобна безценна антика! — и макар двамата със съпругата му да се изживяваха като „важни колекционери“, Дейвид подозираше, че са от онази необразована в сферата на изкуството порода, които плащат абсурдни цени за боклуци. Хора като тях не представляваха никакъв интерес за човек като него — стопанина на великия музей „Метрополитън“, с изключение на количеството пари, които би могъл да измъкне от тях по време на благотворителна галавечеря.
Но за съжаление не можеше просто да звънне на семейство Брюър и да ги запита наистина ли притежават кръста. Който и да им го е продал, сигурно е бил достатъчно умен, за да ги предупреди за стойността му. Не че съмнителна сделка някога е спирала купувач от такъв ранг. В психологическо отношение купувачите на подобни предмети в известна степен приличаха на купувачите на нелегални наркотици. За тях най-важното бе тръпката от нарушаването на закона и удоволствието да му се измъкнат. За разлика от наркопласьорите обаче, купувачът на нелегални антики притежаваше допълнителния стимул да бъде собственик на нещо велико — факт, който му даваше усещането за безсмъртие. Сякаш самата близост на подобен обект автоматично даряваше вечен живот на собственика му. Поради всичко това Дейвид Порши бе наясно, че паралелно с кръста трябва да търси конкретен психологически профил на продавача и купувача. Въпросът бе как да го направи.