— Никога не съм чувала за подобен предмет! — вдигна ръка, сякаш се кълнеше, Кони.
Били прокара ръка по плешивата си глава. Въпреки всичките му усилия да остане в Ню Йорк, вече виждаше близкото си бъдеще. Веднага щом трите милиона се съберат в сметката му, той щеше да бъде принуден да напусне страната. Ще се наложи да се пресели някъде, като например Буенос Айрес, където нямаше закони за екстрадиране. Били потръпна и без да се усети, изрече на глас:
— Мразя палми!
— Какво? — изгледа го Кони, опасявайки се да не е изгубила нишката на разговора.
— Нищо, мила — побърза да я успокои Били. — Просто напоследък много ми се събра.
Когато излезе на Седемдесет и осма улица, той хвана такси и инструктира шофьора да го откара към началото на Пето авеню. Точно на пресечката с Шестдесет и шеста улица движението беше блокирано, обаче Били нямаше нищо против да поседи в таксито. Колата беше от онези чисто нови, широки модели, ухаещи на нова изкуствена кожа и на деликатен ароматизатор. Де да можеше да си остане завинаги в таксито, което го превеждаше покрай така познатите му ключови сгради: замъка в Сентръл парк, Ше ри-Недърленд, където той бе обядвал в „Киприани“ почти всеки ден от последните петнадесет години, хотел „Плаза“, „Бергдорф Гудман“, „Сакс“, Нюйоркската обществена библиотека. Усети, че се понася из сладко-горчивата мъгла на носталгията, която обгърна душата му с покой. Как би могъл да напусне своя любим Манхатън?!
В този момент телефонът му иззвъня:
— Нали довечера ще дойдеш, Били Бой? — попита Шайфър Даймънд.
— Да. Да, разбира се — съгласи се той, макар предвид обстоятелствата да бе започнал да се пита дали да не отмени всичките си ангажименти за следващата седмица и да се сниши.
— Радвам се. Защото не мога да понасям подобни мероприятия — рече Шайфър. — Ще трябва да говоря пред цяла тълпа непознати и да бъда любезна с всеки един от тях. Мразя да ме водят насам-натам като мечка на панаир!
— Тогава не ходи — отбеляза мрачно Били.
— Били Бой, какво ти става днес?! Отлично знаеш, че трябва да отида! Защото ако не го направя, веднага ще пишат за това каква кучка съм. Впрочем може би отсега нататък ще е добре да стана кучка! Самотната дива! Ах, Били! — въздъхна тя с известна горчивина, която не бе никак характерна за нея. — Къде са всички свестни мъже в този град?
И затвори.
Два часа по-късно Шайфър Даймънд седеше на висок стол в банята си и търпеливо изчакваше да й направят прическата и грима — за четвърти или пети път този ден. Междувременно отговорничката й за връзки с обществеността Карен седеше в нейната дневна, четеше списания или говореше по мобилния си телефон, докато чакаше Шайфър да се приготви. Фризьорите и гримьорите пърхаха около нея в банята, надявайки се на разговор, обаче Шайфър не беше в настроение да разговаря с никого. Чувстваше се отвратително. Същият този следобед, на влизане в № 1, се бе сблъскала не с кого да е, а със самата Лола Фабрикънт, промъкваща се в сградата като престъпница.
Е, може би „промъкваше се“ не бе точната дума, тъй като Лола съвсем очевидно дърпаше своя „Луи Вюитон“ зад гърба си — сякаш цялата сграда беше нейна. Шайфър едва не падна от изненада. Нали Филип бе скъсал с нея?! Да, както се виждаше, отново не му е стигнала смелостта да го стори. „По дяволите, Оукланд! — помисли си тя. — Как можеш да бъдеш толкова слаб?!“
И тъй като Лола се появи, докато Шайфър чакаше асансьора, тя бе принудена да се качи заедно с нея. Лола я обсипа със словоизлияния, сякаш бяха най-добри приятелки: започна да я разпитва как върви сериалът по телевизията, какво става в него, после се зае да превъзнася прическата на Шайфър (макар тя да не беше нищо по-различно от обичайното) и през всичкото това време полагаше големи усилия изобщо да не споменава името на Филип. Затова Шайфър реши, че тя ще е тази, която ще го спомене първа:
— Филип ми каза, че родителите ти си имат някакви неприятности.
Лола въздъхна драматично и отбеляза: