Джеймс се изпълни с неподозирана и за себе си ярост. Така ли го възприемаха хората наистина? „Джеймс Гуч е вероятен педофил и разрушител на словото“ — прочете той за втори път. Такива обвинения не бяха ли незаконни? Нямаше ли право да съди автора им?
— Минди! — изкрещя той.
Никакъв отговор. Джеймс влетя в спалнята. Минди лежеше покрила глава с възглавницата си, преструвайки се на заспала.
— Колко е часът? — промърмори изтощено тя.
— Пет.
— Дай ми още един час.
— Трябваш ми! — извика той. — Веднага!
Минди се измъкна от леглото, затътри крака след съпруга си и се вторачи сънено в блога на монитора му. Накрая промърмори:
— Типично!
— Трябва да направим нещо по този въпрос! — изрече нетърпеливо Джеймс.
— Какво? Това е животът в наши дни. Не можеш да сториш нищо по този въпрос! Просто трябва да го приемеш като факт. — Отново се зачете в текста и накрая отбеляза: — Между другото как са успели да разберат всички тези неща за теб? Откъде знаят, че живеем на № 1?
— Нямам представа — отговори притеснено Джеймс, едва сега осъзнавайки, че информацията много лесно би могла да бъде проследена до него. Ако не беше попаднал на Лола в дена, когато тя се преместваше, никога нямаше да срещне този Тайър Кор.
— Е, забрави! — махна с ръка Минди. — И без това не повече от десет хиляди души ще го прочетат!
— Само десет хиляди?! — простена безсилно Джеймс. А после телефонът му иззвъня.
— Между другото каква е тази работа? — изгледа го ядосано съпругата му. Вторачи се в него с бледото си, тънко, изпито лице, последица от упорито избягване на слънцето години наред. — Защо получаваш есемеси посред нощ?
— Какви ги говориш, за бога! — възмути се той. — Това вероятно е служебната кола за телевизията! — Когато Минди излезе от кабинета му, Джеймс грабна телефона си и прочете съобщението. Както и се надяваше, то беше от Лола. „Късмет! Ще те гледам!“, следвано от емотикон с усмихнато личице.
Джеймс излезе от дома си в шест и петнадесет. А Минди, неспособна да се въздържи, прочете още веднъж блога за себе си и Джеймс. И настроението й стана още по-мрачно. В наши дни всеки, който извърши престъплението да се опита да направи нещо с живота си, се превръщаше в жертва на интернет хулиганите! И най-лошото бе, че за тях нямаше нито възмездие, нито контрол, нито наказание — нищо! Именно в това състояние на духа тя седна пред своя компютър и започна да пише новия текст в своя блог, изброявайки всички неща в живота си, върху които нямаше контрол и които са й донесли дълбоко разочарование: неспособността й да забременее, невъзможността й да живее в истински апартамент, невъзможността й да води живот, който да не изглежда така, сякаш непрекъснато се стреми да достигне някаква финиш линия, която непрекъснато се отдалечава. А сега идваше и предстоящият успех на Джеймс — който вместо да облекчи отношенията й с всички тези неща в нейния живот, само избистряше фокуса им.
Затова когато чу камбанката на асансьора точно в седем часа, обявяваща появата на Пол Райе във фоайето, тя целенасочено отвори вратата и пусна Скипи. Както винаги, кученцето започна да ръмжи срещу Пол. Все така в отвратително настроение, Минди не успя да хване Скипи навреме и той се спусна срещу богаташа и заби зъби в панталона му с такава възхитителна злоба, че на Минди й се прииска да можеше и самата тя да стори същото. В последвалата суматоха Скипи успя да пробие малка дупчица в скъпия панталон на Пол, преди той да успее да го изрита от себе си. Зървайки пораженията върху безценния си костюм, Пол пъхна език в бузата си, вирна нос и с ледена физиономия изрече бавно:
— Ще те съдя за това!
— О, давай! Съди ме! И без това по-лошо не може да стане!
— Може, и още как! Само почакай!
Пол излезе, а горе, на тринадесетия етаж, Лола Фабрикънт стана от леглото и включи телевизора. Най-сетне на екрана се появи и самият Джеймс. Вероятно беше от грима, но там той не изглеждаше чак толкова зле. Вярно, държеше се малко по-сковано, отколкото трябва, но пък Джеймс си беше такъв по принцип. Би било интересно да се опита да го поотпусне мъничко. Нали вече го даваха по телевизията! Всеки можеше да бъде по „Ю Тюб“. Но телевизията, при това една от националните, бе вече съвсем друга класа! Затова сега тя пак му изпрати съобщение: „Гледах те! Беше страхотен! Х — Лола.“ А накрая включи и своята лична обобщаваща фраза, която използваше във всички имейли и блогове: „Тялото умира, но духът живее вечно.“